Гората [The Woods-bg]

Аз винаги се присмивах на подобни истории. Хич не ме беше страх. А сега ме втриса само като си помисля за това.

Вървяхме и вървяхме. Аз познавах пътя. „П“ ме държеше за ръка. Толкова е тъмно в гората. На повече от три метра пред себе си нищо не виждаш. Доловихме шумолене и разбрахме, че в гората има и друг. Аз се смразих, но ясно си спомням как „П“ се засмя в тъмнината и някак особено поклати глава. Разбирате ли, единствена причина за лагерниците да се срещат в гората бе… ами това си е лагер за съвместно обучение на момчета и момичета. Има момчешка спалня и момичешка, а тази залесена ивица ги разделяше. Сами се сещайте.

„П“ въздъхна и каза:

— Най-добре е да проверим. — Или нещо подобно — не помня точните му думи.

Но аз не исках. Щеше ми се да си останем сами.

Батерийните на моето фенерче се изхабиха. Ясно помня колко учестено биеше сърцето ми, докато крачехме под дърветата. Ето ме тук в тъмното, ръка в ръка с човека, когото обичам. При неговото докосване се топях цяла. Познато ли ви е това усещане? Когато не можете да останете далеч от своя любим дори пет минути. Когато всяко нещо се поставя в зависимост от него. Каквото и да сторите, ама наистина каквото и да било, веднага възниква въпросът: „А той какво ли ще каже?“ Шантава работа. Чудесно е, но освен това боли. Човек става толкова уязвим и крехък, че направо страх да те хване.

— Шшт — прошепна той. — Спри.

Спираме и двамата.

„П“ ме придърпва зад някакво дърво. Обгръща лицето ми с длани. Той има големи ръце и аз умирам за тяхната ласка. Накланя главата ми назад и ме целува. Усещам целувката с цялото си тяло. Един трепет, който се ражда в сърцето и бързо пълзи навред. Отделя длани от лицето ми. Поставя ръка върху гръдния ми кош, непосредствено до гърдата. Изпълва ме очакване. Започвам да стена високо.