Врагът
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Врагът». Краткое содержание книги:
Берлинската стена току-що е рухнала. Студената война е приключила. В американската армия предстоят реформи. От Панама, където участва в залавянето на диктатора Нориега, Джак Ричър е прехвърлен без предупреждение във военната база в Северна Каролина. Надява се на спокойна и дори скучна служба. Още по време на първото му дежурство обаче му съобщават за открит в долнопробен мотел наблизо труп на военен. Човекът е починал от инфаркт, най-вероятно в компанията на местна проститутка, и Ричър предоставя случая на полицейския участък. Но се оказва, че става дума за генерал, изпълняващ секретна мисия. Само няколко часа по-късно, когато Ричър отива да уведоми вдовицата му, я намира убита в семейния дом. Скоро е намерен трупът на елитен командос. Уликите водят към самия Ричър, както и към сержанта от отряд „Делта“ Слави Трифонов, бивш полковник от българската армия.
В осмия си трилър Лий Чайлд Връща календара петнайсет години назад. Героят му е още млад, има семейство и носи с гордост униформата, отрупана с медали. И е твърде различен от самотния Джак Ричър, който обикаля Америка и раздава лично правосъдие.
Пресякох улицата, преминах през пустия паркинг и спрях пред бара. Беше притихнал и заключен. Неоновите надписи бяха угасени, нагънатите им стъклени тръбички изглеждаха мъртви и изстинали. Барът имаше отделен контейнер за боклук, поставен отпред на паркинга, близо до стената. Приличаше на паркирана кола. И в него нямаше куфарче.
Надникнах в закусвалнята. Беше все така празна. Огледах пода около масите и пейките в сепаретата. Надникнах и в преградката зад касовия апарат. Там имаше кашон с два-три изоставени чадъра. Но никакво куфарче. Влязох в дамската тоалетна. Дами нямаше. Куфарче също.
Погледнах часовника си и се върнах в бара. Трябваше да задам някому няколко въпроса. Но до отварянето на заведението оставаха цели осем часа. Обърнах се и през улицата погледнах към мотела. На рецепцията все така нямаше никого. Реших да се върна в хъмъра. Тъкмо тогава по радиото се разнесе команда 10–17. Връщай се в базата. Потвърдих, запалих големия дизелов двигател и подкарах право към Форт Бърд. По шосето нямаше движение и стигнах за по-малко от четирийсет минути. Червената кола на Креймър беше на паркинга. Зад бюрото пред кабинета, който не беше мой, седеше нов човек. Ефрейтор. Дневната смяна. Дребен, мургав човек, с вид на луизианец. Със сигурност имаше френска кръв. Хората с френска кръв ги познавам отдалеч.
— Брат ви отново се обади — каза той.
— Каза ли нещо?
— Не каза.
— Че защо това десет-седемнайсет?
— Полковник Гарбър поиска десет-деветнайсет.
Усмихнах се. В армията човек може да прекара целия си живот, без да каже нещо повече от 10-това или 10-онова. Понякога ми се струваше, че и аз правя така. Десет-деветнайсет е искане за връзка по телефона или по радиостанцията. Не толкова сериозно, колкото десет-шестнайсет, т.е. връзка по обезопасена фиксирана телефонна линия. Полковник Гарбър поиска 10–19 означава чисто и просто: Гарбър каза да му се обадиш. Някои части на военната полиция постепенно свикваха да говорят и английски, но тази във Форт Бърд очевидно отлагаше момента.
Влязох в чуждия кабинет и първото нещо, което видях, беше куфарът на Креймър, подпрян на стената; отстрани имаше кашонче с обувките, фуражката и бельото му. Униформата си беше все така на трите закачалки. Бяха поставени една до друга в шкафа за дрехи. Седнах зад чуждото бюро и набрах номера на Гарбър. Докато слушах мъркащия сигнал, се запитах какво ли иска от мен брат ми. Чудех се как е успял да ме открие. Та само допреди шейсет часа аз бях още в Панама. А преди това — къде ли не по света. Явно беше положил сериозни усилия да ме издири. Значи важно му е било. Взех молив и написах Джо върху листче хартия. После го подчертах с две линии.
— Да? — чух в ухото си гласа на Лион Гарбър.
— Тук е Ричър — казах аз. Погледнах часовника на стената. Показваше малко след девет сутринта. Самолетът на Креймър за „Ел Ей Интърнашънъл“ тъкмо бе излетял.
— Инфаркт е било — каза Гарбър. — Няма съмнение.
— В „Уолтър Рийд“ са пипали доста бързо.
— Все пак беше генерал.
— Но със слабо сърце.
— Със слаби артерии всъщност. Тежка артериосклероза, довела до фатална фибрилация на миокарда. Така поне казват от болницата. И аз им вярвам. Сигурно е станало в момента, когато курвата си е свалила сутиена.
— Не е носил със себе си никакви таблетки за сърце.
— Може сам да не си е знаел диагнозата. Със сърцето е така, до един момент нищо ти няма, после изведнъж вземеш, че се гътнеш. Във всеки случай няма грешка. Дори да е възможно фибрилация да се симулира с токов удар, няма как да се симулират четирийсет години плаки в артериите.
— Има ли основание да се тревожим за външна намеса?
— КГБ би могло да има интерес — отвърна Гарбър. — Креймър и неговите танкове са най-голямата тактическа заплаха за Червената армия в Европа.
— Тъкмо сега Червената армия си има други проблеми.
— Все още е рано да се каже дали е временно или завинаги.
Не отговорих. По линията настана тишина.
— Няма да допусна който и да било друг да си навира носа в тази история — рече Гарбър. — Заради особените обстоятелства. Нали разбираш?
— Е, и?
— Ще трябва ти да се заемеш с вдовицата — продължи Гарбър.
— Аз? Че тя не е ли в Германия?