Мексикански разбойници

Индианецът каза тези думи тъй непринудено и спокойно, че алкадът се трогна и твърде доволен, откри ново доказателство за верността на Пичо.

— Ти ми трябваш — рече той.

— Готов съм. Какво трябва да правя?

— Най-първо, чуй ме!

— Слушам те.

— Помниш ли при какви обстоятелства се видяхме за пръв път?

— Как мога да забравя туй, ваша милост? — горещо извика Пичо. — Преди три години се върнах у дома от Охо Лусеро, от един болен роднина, който ме помоли да го наглеждам, докато боледува. В три часа следобед отивах в Пасо дел Норте, докъдето имаше още две мили. Бях се уморил много, бързах да стигна в града, преди да мръкне.

— Виждам, че имаш добра памет, Пичо. А пък аз мислех, че си забравил за нашата първа среща. Беше толкова отдавна.

— Сърцето е извън времето и не забравя. На вас дължа всичко. Вие ме спасихте от нищета. Мястото на църковен пазач получих благодарение на вас.

— Добре, Пичо. Щом искаш да бъдеш квит с мен, или по-точно, да ме превърнеш в твой длъжник, можеш да го сториш сега.

— Заповядайте, ваша милост!

— Само че ще трябва да рискуваш живота си.

— Още веднъж ви казвам, че животът ми ви принадлежи. Разполагайте с него, ваша милост.

— След няколко минути ще ти изпратя няколко верни и надеждни хора. Te ще ти помогнат да изнесете от църковното мазе всичко, каквото има: боеприпаси, оръжие и прочее.

— А, слава богу! — извика индианецът, като потри ръце. — Значи скоро ще ни потрябват? Още по-добре, ваша милост.

— Надявам се, че ще ни потрябват още тази нощ, Пичо. Когато изнесете от мазето всичкото оръжие, скрийте го някъде в църквата, но тъй, че щом получите моята заповед, веднага да бъде раздадено на хората. Разбра ли?

— Да, ваша милост. Това ли е всичко?

— Не.

— И аз тъй мислех. Дотук не виждам никаква опасност.

— Почакай. В два часа ли звъниш за молитва?

— В седем часа.

— Отлично.

— Но, ваша милост, навярно не сте забелязали, че от три дни, тоест откакто испанците се настаниха в града ни, не бия камбаните нито сутрин, нито вечер.

— Да, наистина не съм забелязал. Но защо?

— Защото нямах заповед.

— От испанците ли?

— Не, не от испанците, ваша милост.

— Тогава от кого?

— От сеньор свещеника.

— От отец Линарес? — с изненада извика дон Рамон.

— Същият.

— Много странно!

— Той каза по-добре съвсем да спрем богослужението, отколкото да се молим за враговете на нашия народ.

— Не мислех, че той е способен на това.

Алкадът се замисли.

— Слушай — рече той, като че бе решил нещо. — Довечера в седем часа ще звъниш за молитва.

— Макар че ми забрани, нали?

— Да. Аз сам ще поговоря с отец Линарес.

— О, за мен е все едно, ваша милост. Достатъчно е и вашата заповед.

— Добре. Знай, че който и да се опита да те спре, каквото и да се случи, ще изпълняваш моята заповед.

— Кълна се във вечното си спасение, че ще бъде изпълнена дори испанците да ме заплашват със смърт.

— Може би те няма да дойдат в църквата. Както и да е, но аз разчитам на теб.

— Не се безпокойте. Дадох дума и ще я удържа.