Интересни времена
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Интересни времена». Краткое содержание книги:
Най-старата загадъчна империя в Света на диска тъне в хаос, разпален от революционния трактат „Какво правих през ваканцията“. Хората на труда се обединяват, защото нямат какво да губят освен биволите си, затънали в калта. Предводителите на клановете се боричкат за власт. Войната (заедно с Кланси, разбира се) плъзва из древните градове.
А всичко, което може да предотврати смразяващята участ за цялата страна, се свежда до магьосника Ринсуинд, който дори занятието си изписва „магесник“…
…Коен, варварин и герои, висок към метър и половина заедно с ортопедичните си сандали, който цял живот усъвършенства умението си да не умира…
…и една много, ама много особена пеперуда.
Вероятният Ринсуинд се смръзна. После се обля в сълзи.
— Наденички в хле-е-е-бче-е! Миличките ми на-дени-и-ички-и-и в… в… в… хлебче-е-е! Да-а-а-ай ми-и-и-и!
Награби три и се помъчи да ги пъхне наведнъж в устата си.
— А стига, бе! — ахна Ридкъли.
Фигурата вече полупритичваше, полупърхаше, а от невчесаната й брада хвърчаха трошици и парченца трудно определими продукти от прасе.
— За пръв път виждам някой да изяде три от наденичките в хлебче на Диблър Сам-си-прерязвам-гърлото и да изглежда толкова щастлив — учуди се Старшият наставник.
— Аз пък за пръв път виждам някой да изяде три от тях и да не му се подкосят краката — промърмори Деканът.
— Определено не се е случвало и някой да награби три наденички в хлебче, без да си плати, и отгоре на всичко да му се размине — довърши Лекторът по Съвременни руни.
Плашилото се въртеше весело по площада, а сълзите се стичаха на воля по бузите му. Пируетите го отведоха до началото на тъмна тясна уличка, откъдето по-дребна фигура изскочи зад гърба му и с известни усилия успя да го цапардоса по тила.
Любителят на наденички се свлече на колене и съобщи на света:
— Олеле!
— Не, не, не и не!
Доста по-възрастен мъж се показа от уличката и отне палката от непохватните ръце на хлапака, а жертвата стенеше в краката му.
— Дължиш извинение на горкия господин! — загълча мъжът. — Какво ли ще си помисли за нас? Виж колко те улесни, а ти как му се отплати? А бе, ти знаеш ли изобщо какво правиш?
— Мрън-мрън-мрън, господин Богис — отвърна момчето, заболо поглед във върховете на обувките си.
— Я повтори!
— Удар изотзад със замах през рамо, господин Богис.
— Изотзад през рамо?! Така ли си мислиш, че се прави?! Брей, удар изотзад през рамо! Ей това — извинете, господине, ще ви изправим само за секундичка — ей това е удар изотзад през рамо!…
— Олеле! — писна жертвата и внезапно изненада всички интересуващи се от случката: — Ха-ха-ха!
— Видяхте ли, некадърници! Я елате по-наблизо…
Още половин дузина хлапаци се изнизаха от уличката и се скупчиха около господин Богис, злополучния му ученик и ударения, който се клатушкаше в кръг и пъшкаше, но незнайно защо продължаваше да се радва с изумителна сила на живота.
— Слушайте внимателно — подхвана господин Богис с тон на печен занаятчия, споделящ професионалния си опит с празноглави лентяи, — когато издебнете клиент откъм тъмна пресечка, правилната процедура се състои в… А, здравейте, господин Ридкъли, не ви забелязах досега.
Архиканцлерът му кимна приветливо.
— Не ни обръщайте внимание, господин Богис. Подготвяте бъдещата смяна, тъй ли?
Богис драматично завъртя очи.
— Не знам вече какво им набиват в главите по тия училища! През цялото време само четат и пишат. Аз като бях момче, в училище се грижеха да запомним поне нещо полезно. Сега… да, ти, Уилкинс, стига си се хилил, ами опитай! Извинете ни, господине, няма да ви отнемем много време…
— Олеле!
— Не, не, не и не! И престарялото ми бабче щеше да замахне по-пъргаво! Гледайте! Пристъпваш кротичко, слагаш ръка на рамото му, за да не шавне случайно… Хайде, какво се туташ?… После го правиш леко и ловко…
— Олеле!
— Я да видим ще обясни ли някой в какво сбърка другарчето ви?
Зашеметената фигура се изниза пълзешком. Забелязаха я само старшите магьосници, а господин Богис вече демонстрираше тънкостите в занаята върху главата на Уилкинс.
Плашилото пак се изправи и се втурна напред в криволици. Още приличаше на хипнотизиран.
— Ей, ама той плаче! — възкликна Деканът.
— Не виждам нищо странно в това — изсумтя Архиканцлерът. — Но защо ли се кикоти в същото време?
— Все по-любопитно — намеси се и Старшият наставник.
Насинена и по всяка вероятност отровена, фигурата се насочи обратно към Университета, следвана неотлъчно от магьосниците.
Този път се забърза конвулсивно през главното фоайе и тръгна към Библиотеката.
Там чакаше Библиотекарят — ухилен, както само един орангутан може да си разтегли устата, и протегнал в ръцете си оръфаната островърха шапка.
— Изумително! — провикна се Ридкъли. — Значи било вярно! Магьосникът винаги се връща при шапката си!
Плашилото награби шапката, прогони от нея няколко паяка, захвърли жалкото растително подобие и я нахлупи.
Ринсуинд примига срещу озадачените старши магьосници. За пръв път в очите му замъждука светлината на разума, като че досега единствено рефлексите го бяха направлявали.
— Ъ-ъ… Какво изядох преди малко?
— Ами… Три от най-хубавите наденички в хлебче на Диблър — любезно обясни Ридкъли. — Е, нали се сещаш, искам да кажа „най-типичните“.