Трите стигми на Палмър Елдрич
- Автор: Дик Филип Кайндред
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Трите стигми на Палмър Елдрич». Краткое содержание книги:
— Питам те, защото създаваш впечатление за жена с развито въображение, а реакцията на Кен-Ди зависи предимно от творческите сили на въображението.
— Бих го пробвала с удоволствие някой път — каза мис Джъргенс, после се огледа, наведе се към него и прошепна: — Но нали е незаконно?
— Нима? — погледна я той.
— Знаете, че е незаконно. — Момичето изглеждаше раздразнено.
— Чуй ме — каза Лео, — аз мога да ти намеря Кен-Ди.
Той би могъл, разбира се, да опита наркотика заедно с нея — при съвместното му взимане умовете на хората се сливаха, образувайки нов разум, или поне такова беше усещането. Няколко пъти Кен-Ди заедно с нея — и той щеше да знае всичко, което си струваше да се знае за Пия Джъргенс. В нея имаше нещо, което го привличаше — нещо повече от обикновените анатомични подробности. Копнееше да се сближат.
— Няма да използваме макети.
Каква ирония — той, създателят и производителят на микросвета на Пърки Пат, предпочиташе да взема Кен-Ди просто така. Какво можеше да даде на теранците свързването с макет, предлагащ минимума от комфорта на всеки обикновен терански град? За заселниците на някоя луна, скрити на дъното на своите землянки, предпазващи ги от бушуващите на повърхността урагани и от замръзналите кристали метан, Пърки Пат-макетите бяха нещо съвсем различно — врата към света, в който се бяха родили. Но той, Лео Бълеро, беше адски уморен от света, в който беше роден и където все още живееше. И дори „Хралупата на Мечо Пух“, с всичките си необикновени и не чак толкова необикновени забавления не можеше да запълни пустотата. И все пак…
— Този Кен-Ди — каза той на мис Джъргенс — е нещо прекрасно и не е чудно, че е забранен. Той е като религия. Кен-Ди е религията на колонистите. — Лео се засмя. — Взимаш едно парче и след петнайсет минути — няма я вече землянката, няма замръзнал метан. Дава им причина да живеят. Не си ли струва риска преживяването?
„Но какво има същата стойност за нас?“ — запита се той и се почувства потиснат. Чрез производството на Пърки Пат-макетите и отглеждането на лишея, от който се извличаше Кен-Ди, Лео правеше поносим живота на повече от милион колонисти, принудително изселени от Тера. Но какво, по дяволите, получаваше в замяна? „Целият ми живот е посветен на другите — помисли си той. — И вече започвам да си плащам. Защото това не е достатъчно.“ Да, той имаше своя сателит, където го чакаше Скоти. Имаше два свързани големи бизнеса, единият от които бе законен, а другият — не… Но нима в живота нямаше и по-важни неща?
Лео не знаеше. И никой друг не знаеше, защото, подобно на Барни Майерсън, всички бяха заети с имитирането на неговата схема в различни варианти. Барни и неговата мис Рондинела Фюгейт бяха по-лошо копие на Лео Бълеро и мис Джъргенс. Накъдето и да погледнеше, виждаше едно и също. Вероятно дори Нед Ларк, ръководителят на Агенцията за борба с наркотиците, водеше същия начин на живот. Навярно така правеше и Хепбърн-Гилбърт, който сигурно все още беше с онази руса, висока шведка, изгряващата кинозвезда с големи и твърди гърди, като топки за боулинг. Дори и Палмър Елдрич…
„Не! — осъзна внезапно той. — Не и Палмър Елдрич. Той е намерил нещо друго. За десетте години, които е прекарал в системата на Проксима или поне от момента на тръгването до завръщането му. Какво е открил? Нещо, което си е струвало усилията и смъртоносната катастрофа на Плутон?“
— Видя ли домашните вестници? — попита той мис Джъргенс. — Новината за кораба на Плутон? Такива като този Елдрич са един на милиард. Няма друг като него.
— Четох, че е абсолютно побъркан — отговори мис Джъргенс.
— Сигурно. Откъсване от живота за десет години, цялата тази агония, и за какво?
— Може да не се съмнявате, че е пожертвал тези десет години за нещо, което си е струвало — каза мис Джъргенс. — Той е побъркан, но умен. Грижи се за себе си, както правят всички останали. Не е чак толкова луд.
— Бих искал да се видя с него — изрече замислено Лео Бълеро. — Да си поговорим, дори да е само за минутка.
И в този момент той реши наистина да го направи. Да отиде в болницата, където лежи Палмър Елдрич, да се добере до стаята му насилствено или чрез подкупи и да научи онова, което Елдрич бе открил.
— Някога — каза мис Джъргенс, — когато първите ни кораби напускаха Слънчева система на път към други звезди… Нали си спомняте онова време? — Тя се поколеба. — Глупаво е, но когато Арнолдсън направи първия си полет до Проксима и обратно, аз бях дете… Искам да кажа, бях дете, когато той се върна. Наистина си мислех, че щом отива толкова далече, той… — Тя се извърна, отбягвайки погледа на Лео. — Смятах, че ще намери Бог.