Сенки под лунната светлина
- Автор: Говард Роберт Ирвинг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сенки под лунната светлина». Краткое содержание книги:
— Да не би … да не са ТЕ, които са разрушили лодката ни? — това беше полувъпрос, полутвърдение.
Той поклати глава в мрачно мълчание.
Всяка стъпка по онова обляно в лунна светлина плато бе ужасна за Оливия, но откъм издигащите се развалини не се показаха никакви прокрадващи се черни сенки и накрая те стигнаха до основите на скалите, издигащи се в мрачно великолепие над тях. Конан поспря неуверено, но накрая избра едно място, защитено от широк перваз и далече от всякакви дървета.
— Легни и поспи, ако можеш, Оливия — каза той. — Аз ще пазя.
Но сънят не идваше и Оливия остана да лежи, съзерцавайки в далечината развалините и гората по периферията, докато най-сетне звездите избледняха, на изток просветна и златисто-червена зора блесна по росата на стръкчетата трева.
Тя бързо стана, но мислите й не можеха да се откъснат от преживяното през нощта. В утринната светлина някои от ужасите вече изглеждаха като измислици на преуморено въображение. Конан се приближи и думите му я ужилиха:
— Малко преди изгрев чух скърцане на греди, пляскане на гребла и въжета. Някакъв кораб се е приближил и е хвърлил котва недалече, вероятно онзи, който видяхме вчера. Ще се изкатерим на скалите за да разберем какво става.
Те тръгнаха нагоре, лазейки по корем между канарите и накрая видяха върха на боядисана мачта да стърчи на запад между дърветата.
— Хиркански кораб, ако се съди по платната — прошепна Конан. — Чудя се дали екипажа…
До ушите им достигнаха човешки гласове. Притиснали се до земята, те надникнаха през южния ръб на скалите и видяха пъстра група да излиза от гората покрай западния край на платото, да спира и да започва спор. Те размахваха ръце, изваждаха заплашително мечове, викаха високо. Накрая, цялата банда се опъти през платото към развалините по маршрут, който щеше да ги доведе близо до основата на скалите.
— Пирати! — прошепна Конан с мрачна усмивка на тънките си устни. — Пленили са хирканска галера. Я да изпълзи покрай тези скали.
След малко той се обади пак:
— Няма да се показваш, освен ако те извикам — нареди й той след като се убеди, че е скрита достатъчно добре сред разпръснатите канари. — Отивам да се срещна с тези кучета. Ако планът ми успее, всичко ще бъде наред и ще отплаваме с тях. Ако не успея… е, крий се из скалите, докато не си заминат, защото никакви дяволи на този остров не са така жестоки като тези морски вълци.
И откъсвайки се от ръцете й той бързо се спусна надолу по скалите.
Поглеждайки страхливо от високо, Оливия видя, че бандата се е приближила до основата на скалите. В този момент Конан се появи пред тях, държейки меча в ръката си. Те отскочиха изненадано със заплашителни викове, след което неуверено спряха и изгледаха фигурата, която се беше появила така неочаквано. Бяха около седемдесет души на брой — една дива орда, съставена от хора от различни нации: коти, заморци, бритунци, коринтци, шемити. Лицата им отразяваха дивия им произход. По тях имаше белези, получени от меч, но и от жигосване. Можеха да се видят отрязани уши, съсечени носове, празни очни кухини, чукани вместо ръце — следи както от палача, така и от битките. Много от тях бяха полуголи, но дрехите, в които бяха облечени, бяха фини: обшити в злато куртки, сатенени жилетки, копринени бричове — изплескани от катран и кръв, защитени от посребрени ризници. Скъпоценни камъни блестяха в халки, окачени на носовете, на обеци или по пръстени, както и в ефесите на оръжията им.
Срещу такава странна тълпа стоеше високият кимериец, контрастирайки със здравите си крайници в бронзов загар и чистите черти на лицето си.
— Кой си ти? — изреваха те.
— Конан от Кимерия! — избоботи гласът му като предизвикателство на лъв. — Искам да опитам късмета си при вас. Кой ви е водач?
— Аз, в името на Ищар! — чу се силен, плътен глас и една огромна фигуга излезе напред — гигант, гол до кръста, с огромен корем, пристегнат в пояс, задържащ широки панталони. Главата му бе бръсната, а над устата му се спускаха мустаци. Краката му бяха обути в шемитски сандали с обърнати върхове, а в ръката си държеше дълъг прав меч.
Конан го изгледа яростно.
— Кром, ти си Сергиус от Хроша!
— Ищар, да! — изгърмя гигантът и в малките му черни очи блесна омраза. — Да не мислиш, че съм те забравил? Ха! Сергиус никога не забравя враг. Сега ще те окача за петите и ще те одера жив! Хванете го, момчета!
— Да, насъскай кучетата си по мене, шкембо — изсмя се Конан подигравателно. — Винаги си бил страхливец, котско псе!
— Страхливец? Казваш го на мене? — широкото лице потъмня от страст. — Пази се, северно куче! Ще ти изчовъркам сърцето!