Сплавта на закона

Имаше чувството, че се опитва да възвърне някаква част от себе си. Част от човека, който бе преди смъртта на Леси. Осъзнаваше, дълбоко в себе си, че му е трудно да посяга към оръжието, и сякаш искаше да си докаже, че греши.

И се беше провалил.

— Милорд — продължи Тилоум и пристъпи към него. — Ще ми позволите ли… да говоря откровено?

— Разбира се.

— В града има предостатъчно констабли — каза Тилоум. — И те си вършат работата добре. Докато нашата Къща има само един господар. Хиляди разчитат на вас, милорд.

Кимна с уважение, обърна се и излезе.

Беше прав, разбира се. Къща Ладриан бе една от най-могъщите в града, поне в историческо отношение. В градската управа Уакс представляваше интересите на хората, които бяха наети да му служат. Вярно, че интересите им се защитаваха от техните гилдии, но най-много разчитаха на Уакс.

Само че Къщата му сега беше на ръба на банкрут — богата на недвижими имоти, но бедна откъм средства и връзки, заради глупостта на чичо му. Ако не направеше нещо, за да промени положението, това би означавало хора, изхвърлени на улицата, бедност и рухване на други Къщи, обвързани чрез дългове с тяхната.

Прокара пръсти по стерионите. „Констаблите наистина чудесно се оправят на улицата — помисли си. — Нямат нужда от мен. Тук не е Сушаво, този град не се нуждае от помощта ми“.

Опитваше се да запази предишния си живот. Но вече не беше онзи човек. Не можеше да бъде, колкото и да иска. Хората имаха нужда от него — ала за друго.

— Тилоум! — провикна се Уакс.

Икономът надникна отново, вдигнал свещника. Имението все още не разполагаше с електрическо осветление, макар че скоро щяха да дойдат да го инсталират. Услуга, която чичо му бе платил, преди да умре. Пари, които не можеха да си върнат.

— Да, милорд?

Уакс се поколеба, после бавно разкопча колана с револверите и го постави на сандъка до леглото си. Свали пелерината и я сгъна. Задържа я за миг с благоговение, после я прибра в сандъка. Стерионите я последваха. Не бяха единственото му оръжие, но олицетворяваха живота му в Дивите земи.

Уакс бавно затвори капака на предишния си живот и каза:

— Отнеси го, Тилоум. Сложи го някъде.

— Да, милорд — рече Тилоум. — Ще бъде готов, в случай че отново ви потрябва.

— Едва ли ще ми потрябва — измърмори Уакс и обърна гръб на сандъка. — Прибери го на сигурно място. Дано не го видя повече.

— Да, милорд — тихо каза икономът. И като че ли одобрително.

„Това е“ — помисли си Уакс, докато влизаше в банята. Край на Уакс законопазителя.

Време беше да се превърне в лорд Уаксилий Ладриан, шестнайсети управник на Къща Ладриан, в Четвърти октант на град Елъндел.