Праскови за кюрето
- Автор: Харис Джоан
- Серия: Chocolat Trilogy #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-759-6
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Праскови за кюрето». Краткое содержание книги:
Но ето че с летния вятър пристига писмо от мъртвата Арманд, която моли Виан да се върне в селото, за да помогне на отец Рейно. В Ланскене са настъпили промени. На отсрещния бряг на реката, в квартал Ле Маро, се е заселила арабска общност, жените ходят забулени, уханието на кроасани се е смесило с мириса на наргиле и на ментов чай, срещу църквата се извисява джамия, а призивът на мюезина съперничи на камбанния звън...
И една загадъчна Жена в черно хвърля тайнствена сянка върху преплетените съдби на мнозина.
Отец Франсис Рейно е загубил доверието на своето паство, обвинен е в подпалвачество и си е навлякъл неприязънта на мюсюлманите от квартал Ле Маро. Животът му е в опасност.
Ще съумее ли Виан с магията на своя шоколад и с уханните праскови на Арманд да се противопостави на опустошителните ветрове на промяната, да примири наглед непримиримото, да разбули болезнената истина за събития и хора?
– Сигурно ще искате да отседнете някъде – казах, отбягвайки въпроса. – В Ажен има хубави хотели. Или може да отидете с колата до Монтобан...
– Нямаме кола. Хванахме такси.
– О!
Празникът наближаваше своя край. Виждах последната колесница, украсена от горе до долу с цветя, да се клатушка надолу по главната улица като пиян епископ със скъпи дрехи.
– Мислех да отседнем у Жозефин – сподели Виан. – Предполагам, че кафенето предлага стаи.
Направих физиономия.
– Сигурно можете.
Знаех, че съм неучтив. Но присъствието ѝ тук в тези деликатни времена ми причиняваше излишно безпокойство. Тя от край време умееше да се появява в най-неподходящия момент...
– Извинете, нещо не е наред ли?
– Нищо подобно. – Опитах да си придам празничен вид.
– Но това е празникът на Светата Дева и след половин час има литургия...
– Литургия. Е, тогава ще дойда с вас.
Облещих се.
– Вие никога не ходите на литургия.
– Мислех да се отбия в магазинчето. Само заради доброто старо време – отвърна тя.
Разбрах, че няма как да я спра. Подготвих се за неизбежното.
– Вече не е магазинче за шоколад.
– Не съм и допускала, че ще бъде – рече тя. – Какво е сега, пекарна?
– Не точно – отвърнах.
– Може би собственикът ще ме разведе.
Опитах се да овладея гримасата си.
– Какво?
– Не мисля, че идеята е добра.
– Защо не? – погледна ме изпитателно. В краката ѝ червенокосото момиченце беше клекнало на прашния път.
Тромпетът се беше превърнал в кукла и то го разхождаше напред-назад и издаваше звуци. Зачудих се дали е напълно нормално, но в крайна сметка рядко разбирам децата.
– Хората не са много приятелски настроени – обясних.
– Мисля, че мога да се справя – засмя се Виан Роше.
– Чужденци са – хвърлих последния си коз.
– Аз също – отвърна тя. – Сигурна съм, че бързо ще се сприятелим.
И така, на празника на Светата Дева Виан Роше се завърна в града и донесе обичайния си дар от объркване, мечти и шоколад.
Осма глава
Неделя, 15 август
Процесията свърши. Светата Дева, облечена в празничните си одежди, се беше запътила обратно към постамента си в църквата, короната ѝ беше прибрана за още една година, а венецът ѝ вече повяхваше. В Ланскене август е горещ, а вятърът, който духа откъм възвишенията, изсмуква влагата от земята. Когато четиримата пристигнахме, сенките вече се удължаваха и единствено върхът на камбанарията на "Сен Жером" още блестеше на слънцето. Камбаните биеха за богослужение и хората се отправяха към църквата: възрастни жени с черни сламени шапки (понякога с панделка или няколко изкуствени череши, които да внесат разтуха в траура, озлочестил половината им живот), възрастни мъже с барети, които им придаваха вид на ученици, помъкнали се към училище, с прошарена коса, пригладена набързо назад с вода от помпата на площада, и с неделни обувки, покрити с жълт прах. Никой не вдигна очи, докато минаваха покрай мен. Никой не ми изглеждаше познат.
Рейно ме погледна през рамо, докато вървяхме към църквата. Помислих си, че долавям някаква неохота в походката му, докато наближавахме. Движенията му бяха отмерени както винаги, но сякаш тътреше крака, за да отложи пристигането. Розет беше загубила приповдигнатото си настроение заедно с пластмасовия тромпет, захвърлен някъде по пътя. Анук вървеше напред, пъхнала в ухото си едната слушалка на своя айпод. Чудех се какво ли слуша, унесена в личния си свят от звуци.
Завихме покрай църквата, излязохме на малкия площад и застанахме срещу магазинчето за шоколад, първото място, което с Анук някога сме наричали дом...
Смълчахме се за миг. Трябваше да асимилираме прекалено много неща: празните витрини, зеещия покрив, стълбицата от сажди по стената. Миризмата беше още прясна – смесица от мазилка, овъглено дърво и изгорели спомени.
– Какво се е случило? – попитах най-накрая.
– Имаше пожар – вдигна рамене Рейно.
В този момент прозвуча почти като Рижия в дните, след като изгуби лодката си. Предпазливо овладеният тон, почти обидното равнодушие. Идеше ми да го попитам дали той е запалил пожара – не защото така смятах, а просто за да смутя самообладанието му.
– Някой пострада ли? – попитах.
– Не.
Отново привидната незаинтересованост, но зад нея цветовете му виеха и пращяха.
– Кой живееше там?
– Една жена с детето си.
– Чужденци – казах аз.
–Да.
Светлите му очи се взряха в моите почти предизвикателно. Разбира се, и аз бях чужденка, поне според неговото виждане. И аз бях жена с дете. Чудех се дали бе избрал точно тези думи, за да предаде нещо друго.