Алена кралица
- Автор: Авеярд Виктория
- Серия: Алена кралица #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1752-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Алена кралица». Краткое содержание книги:
Мер търси прехрана на улиците, краде каквото може, за да помогне на семейството си да оцелее, загубила е надежда за бягство от гетото, което е неин дом. Но когато по странен обрат на съдбата е наета като прислуга в двореца на кралското семейство, се случва нещо немислимо. Чудо. Катастрофа! Мер открива пред очите на благородниците и двамата принцове, че притежава тайнствена сила… Но как е възможно, когато кръвта ? не е сребърна?
Мер е отвлечена и затворена в двореца, а червената ? кръв е прикрита под рокли от муселин и бижута. Но зад бляскавите кулиси на разкоша дремят вражди и коварство, а в кралския двор клокочи вътрешна война – защото да властваш е опасна игра. На фона на интригите на благородниците действията на момичето ще отприщят жесток и смъртоносен танц, който ще изправи принц срещу принц – и Мер срещу собственото ? сърце.
– Мер Бароу, запознай се с Фарли – промърморва той и тя стиска челюст.
Погледът ѝ се спира върху лицето ми.
– Искаш да транспортираш товар.
– Себе си и едно момче... – Но тя вдига голяма мазолеста ръка и ме прекъсва рязко.
– Товар – повтаря с многозначителен поглед. Сърцето ми подскача в гърдите: това момиче Фарли може да се окаже услужливо. – А каква е дестинацията?
Блъскам си ума, опитвайки се да се сетя за някое сигурно място. Старата карта от класната стая изплува пред очите ми, очертава бреговата линия и реките, бележи градове и села и всичко между тях. От Харбър Бей на запад до Езерните земи, от Северната тундра до засегнатите от радиация пусти земи на Руините и Разлива за нас това е все опасна земя.
– Някъде, където не ни застрашават Сребърните. Това е всичко.
Фарли примигва към мен, изражението ѝ не се променя.
– Безопасността си има цена, момиче.
– Всичко си има цена, момиче – изстрелвам в отговор със същия тон като нейния. – Никой не знае това по-добре от мен.
Из фургона се проточва дълъг миг мълчание. Чувствам как нощта бавно си отива, отнемайки скъпоценни минути от Килорн. Фарли сигурно усеща безпокойството и нетърпението ми, но не бърза да заговори. Сякаш след цяла вечност най-сетне отваря уста.
– Алената гвардия приема, Мер Бароу.
Нужна ми е цялата сдържаност, която притежавам, за да ми попречи да скоча радостно от мястото си. Но нещо ме възпира, спира усмивката да премине по лицето ми.
– Очакваме цялостно заплащане в равностойността на хиляда крони – продължава Фарли.
Това насмалко не изкарва въздуха от дробовете ми. Дори Уил изглежда изненадан, пухкавите му бели вежди изчезват в пътя на косата му.
– Хиляда? – успявам да издумам задавено. Никой не работи с такива суми, не и в Подпорите. Такава сума би могла да изхранва семейството ми в продължение на година. На много години.
Но Фарли не е свършила. Имам усещането, че се наслаждава на това.
– Тази цена може да се плати в книжни банкноти, тетрархови монети или еквивалента в разменени стоки. На човек, разбира се.
Две хиляди крони. Цяло състояние. Свободата ни струва цяло състояние.
– Товарът ви ще бъде преместен вдругиден. Трябва да платите тогава.
Едва мога да дишам. По-малко от два дни, за да натрупам толкова пари, колкото не съм откраднала през целия си живот. Няма начин.
Тя дори не ми дава време да протестирам.
– Приемаш ли условията?
– Трябва ми повече време.
Тя поклаща глава и се навежда напред. Подушвам барут по нея.
– Приемаш ли условията?
Невъзможно е. Лекомислено е. Това е най-добрият ни шанс.
– Приемам условията.
Следващите мигове минават като в мъгла, докато се тътря към къщи през калните сенки. Умът ми гори, опитвам се да измисля начин да се докопам до нещо, което струва поне приблизително колкото цената на Фарли. В Подпорите няма нищо, това е сигурно.
Килорн още чака в тъмнината с вид на малко изгубено момче, каквото наистина предполагам, че е.
– Лоши новини? – пита, като се мъчи да го произнесе с безизразен тон, но въпреки това гласът му потрепва.
– Контрабандистите могат да ни измъкнат оттук. – Заради него запазвам спокойствие, докато обяснявам. Две хиляди крони със същия успех могат да са кралският трон, но аз карам нещата да звучат безобидно. – Ако някой може да го направи, това сме ние. Ние можем.
– Мер. – Гласът му е студен, по-студен от зимата, но празното изражение в очите му е по-лошо. – Свършено е. Изгубихме.
– Но ако само...
Той ме сграбчва за раменете, държи ме на една ръка разстояние в здравата си хватка. Не боли, но въпреки това ме стряска.
– Не ми причинявай това, Мер. Не се преструвай, че има изход. Не ми давай надежда.
Той е прав. Жестоко е да даваш надежда там, където не би трябвало да я има. Тя само се превръща в разочарование, негодувание, гняв: всички неща, които правят този живот по-труден, отколкото вече е.
– Просто нека да го приема. Може би, може би тогава мога наистина да си подредя мислите, да бъда обучен, както трябва, да си дам надежда за успех в света навън.
Ръцете ми намират китките му и ги стискам силно.
– Говориш, сякаш вече си мъртъв.
– Може би съм.
– Братята ми...
– Баща ти се погрижи да са наясно какво правят дълго преди да заминат. От помощ е и това, че всичките са големи колкото къщи. – Той се ухилва насилено, опитвайки се да ме разсмее. Не се получава. – Аз съм добър плувец и моряк. Ще имат нужда от мен по езерата.