Престол и щурм

– Какво е това?

– Кръв, кости, топена китова мас – отговори Иван. Значи пътувахме на китоловен кораб. – Не е зле да свикваш – продължи той.

– Ти свиквай – избъбри Женя и сбърчи нос.

Заведоха ме до капандура, която водеше към горната палуба. Иван пръв се покачи по стълбата, а аз го последвах припряно, нетърпелива да се измъкна от мрачния търбух на кораба и вонята на гнилоч. Катеренето с оковани ръце обаче не се оказа никак лесно и Иван скоро загуби търпение. Той просто ме сграбчи за китките и ме изтегли последните няколко метра нагоре. Поех с пълни гърди студения въздух и примигнах на яркото слънце.

Китоловният кораб се носеше тежко с издути платна, направляван от трима Гриша Вихротворци, които стояха край мачтите с вдигнати ръце, а техните сини кафтани плющяха около краката им. Етералки, Орденът на Призоваващите. А само преди месец бях една от тях.

Екипажът беше облечен в груби конопени ризи, повечето моряци ходеха боси, за да се придвижват по-лесно по хлъзгавата палуба и да могат да се катерят по мачтите. „Но не са с униформи“, отбелязах наум. Значи не са военни, пък и доколкото виждах, корабът нямаше никакви отличителни знаци.

Не беше никак трудно сред моряците на палубата да се разпознаят гришаните от свитата на Тъмнейший – не само заради ярко оцветените кафтани, а и защото се помайваха покрай палубната ограда, зяпаха морето или си приказваха, докато останалите не можеха да вдигнат глава от работа.

Забелязах даже как една от Фабрикаторите в пурпурен кафтан чете подпряна на мачтата. Докато минавахме покрай два масивни железни казана на палубата, отново ме блъсна зловонието, което се усещаше така силно долу.

– В тях топят маста – каза Женя. – По време на това пътуване не са използвани, но вонята не изветрява.

Моряците и гришаните се обърнаха като по команда да ни проследят с поглед, докато минавахме покрай тях. Стигнахме гротмачтата[1] и щом вдигнах поглед, зърнах момчето и момичето с тъмни коси от моите бълнувания. Седяха кацнали високо горе като две хищни птици, впили в нас еднаквите си златисти очи.

Значи изобщо не е било сън. Те наистина са влизали в каютата ми.

Иван ме поведе към носа на кораба, където ни чакаше Тъмнейший. Стоеше с гръб към нас и се взираше към синия хоризонт оттатък бушприта[2].

Черният му кафтан плющеше на вятъра като мастилено знаме на войната.

Женя и Иван се поклониха и ни оставиха насаме.

– Къде е Мал? – попитах с все още пресипнало гърло.

Тъмнейший не се обърна да ме погледне, но поклати глава.

– Станала си предвидима.

– Съжалявам, че те отегчавам. Къде е той?

– Защо си мислиш, че не е мъртъв?

Стомахът ми се обърна.

– Защото те познавам – отвърнах по-уверено, отколкото в действителност се чувствах.