Мрачният рицар
- Автор: Макгрегър Кинли
- Серия: Братството на меча #5
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Тиара Букс
- ISBN: 978-954-2969-44-0
- Жанр: Другие романтические романы
Электронная книга - «Мрачният рицар». Краткое содержание книги:
Дама на любовта
Красивата и миролюбива Роуина знае, че Страйдър от Блекмор е воин и като такъв трябва да го избягва. Но нещо гори в очите на този могъщ рицар – нещо, което не е срещала в никой от неговия вид – нежност и желание да обича и да бъде обичан. Въпреки това да влезе в света му, би било лудост и противоречи на всеки принцип, на който е подчинила живота си. Затова тя трябва да устои на копнежа си да се озове в прегръдките му.
Мъж на войната
Страйдър е принуден от дълга да се бие за правдата и никога не е чувствал нуждата от дом, докато погледът му не се спира върху изящните лице и тяло на несравнимата Роуина. Заклел се е да не познава любовта и не се осмелява да се поддаде на чувственото й очарование. Но когато са надвиснали предателства и опасности, благородният рицар трябва да бъде героят на нищо неподозиращата лейди, макар че действията му може да му струват честта, сърцето и забранената му мечта за щастие.
Тялото му наистина беше пиршество за очите ѝ. Докато не видя онова...
Мечът, който беше препасал около стройните си бедра.
– Вие сте рицар – произнесе бавно тя, разбирайки сега тъмната му страна, която беше зърнала.
Рицар. Убиец. Двете бяха синоними и тя трябваше да се досети, че той е един от ужасната им порода. Не трябваше да се изненадва от знанието. Повечето благородници бяха рицари и все пак я обзе вълна от горчиво разочарование.
Искаше ѝ се да беше роден друг. Беше така жалко, че такъв красив мъж пропилява времето си в толкова безполезни жестоки усилия.
– Да, милейди – отвърна той отново с този чуден, мелодичен глас. – Рицар, винаги на вашите услуги.
Тя предположи, че трябва да му благодари за бързите рефлекси, които я бяха предпазили от падане, но тези умения бяха изградени само за да може да убива други. По-скоро би паднала на пода хиляда пъти, отколкото един мъж да бъде убит във война.
– Оценявам услугата ви, сър – отвърна Роуина като гласът ѝ предаваше цялото студено въздействие на настроението ѝ.
Тръгна да се отдалечава от него.
– Милейди?
Без да помисли, тя спря и се обърна към рицаря.
– Няма ли да ми кажете името си?
– Не.
Този път, когато тя понечи да се отдалечи от него, той в действителност препречи пътя ѝ.
– Не? – попита мъжът, очите му показваха изненадата му и все пак успяваха да бъдат очароващи и топли.
Беше очевидно, че не е чувал тази дума често от устните на девойка.
– Нямате нужда от името ми, сър рицарю. Сигурна съм, че тук има достатъчно, които биха ви дали своето, но аз не съм една от тях.
Единият ъгъл на устата му се повдигна нагоре, показвайки самотна трапчинка на лявата му буза. Въпреки най-добрите си намерения, тя намираше дяволитото му изражение за...
Забавно?
Не, това не беше истинската дума, намираше го... добре... възхитително, ако посмееше да го признае. Наистина беше прекалено чаровен, за да се опише с думи.
– Мога ли да претендирам за просто любопитство, милейди? Все пак не се случва често да намеря непозната жена в ръцете си.
Роуина прехапа долната си устна в опит да потисне усмивката си, което се оказа невероятно изпитание за волята ѝ.
– Има нещо във вас, сър, което ми казва, че това не е истина.
Богатият му смях докосна ушите ѝ, когато я дари с цялата си усмивка. Тази усмивка правеше странни неща с тялото ѝ. Караше пулсът ѝ да препуска, а умът ѝ да се замае.
– Тогава можем ли да кажем, че не много често намирам девойка в ръцете си, която е толкова неохотна?
– Това определено мога да го повярвам.
Роуина отстъпи крачка назад, по-изплашена от внезапното си желание да остане с него, отколкото от заниманието му.
Какво ли ставаше с нея? Никога преди не бе искала да бъде в една страна с подобен мъж, а сега внезапно желаеше да отдели време, за да си побъбри с него.
Трябва да беше пила прекалено много вино.
Не си изпила и глътка, Роуина. Ти току-що влезе в залата.
О, добре, тогава сигурно се дължеше на вълнението от дневните задължения. Да, това беше.
Това трябваше да е.
– Ще ме извините ли? – попита тя.
Той отстъпи назад неохотно.
– Само този път, милейди. Следващият път, когато се срещнем, ще очаквам да ми кажете името си.
– Ако е такъв случаят, сър рицарю, тогава отново ще бъдете разочарован.
Нещо близо до възхищение светеше в тези дълбоки сини очи.
– Трябва ли да ви предупредя, милейди, че не приемам лесно разочарованията?
Роуина се усмихна въпреки себе си. Харесваше ѝ този словесен двубой. Не намираше често мъж или жена, които да ѝ паснат толкова лесно.
– Само ако ми позволите да ви уведомя, че аз не приемам лесно предупрежденията.
Този път, когато се обърна, той не се опита да я спре, но отново чу смеха му.
О, помисли си тя с въздишка. Беше ужасно, че той бе рицар. С такъв глас и маниери наистина щеше да стане прекрасен трубадур.
Наполовината на пътя си през залата, Роуина даде всичко от себе си да не се поддаде на желанието да се обърне и да провери дали продължава да я гледа. Отново и отново си повтаряше, че не я интересува дали той я наблюдава, или не.
Мъжът беше ужасен, брутален рицар.
И когато достигна до приятелите си менестрели, просто се случи така, че погледна назад. Не че го търсеше, увери се тя. Оглеждаше се за Елизабет, Бриджит или Мариан. И все пак, когато погледът ѝ се плъзна по присъстващите и не видя дори помен от нейния рицар, не можа да потисне разочарованието си.
Така е по-добре. Всички мъже като него могат да ѝ предложат само ранно овдовяване и да разбият сърцето ѝ, докато прескачат от легло на легло, винаги нехайни за женските чувства.