Друговремец

2. ПОБИТИТЕ КАМЪНИ

Господин Круук дойде да ме вземе, както се бяхме разбрали, точно в седем на следващата сутрин.

– Да хванем росата по лютичетата, а, моме? – рече той, а от думите му ромолеше старомодна галантност. Дойде с мотоциклет, приблизително на неговата възраст, с който да стигнем до околностите на градчето. Пресите за растения бяха пристегнати отстрани на огромната машина, като буфери по корпуса на шлеп. Поехме безгрижно сред притихналата природа, с която ревът на мотоциклета ярко контрастираше. Старецът наистина знаеше много за местните растения – не само кое къде се намира, но и кое какво лекува и как се приготвя. Щеше ми се да бях взела бележник, но въпреки това слушах внимателно пресипналия глас на стареца и се стараех да запомня колкото мога повече, докато прибирах екземплярите в тежките преси.

Спряхме за обилен ранен обяд в подножието на необичаен плосковръх хълм. Бе зелен като съседните му, със същите каменни издатини и пукнатини, но се отличаваше по добре отъпкания път, който водеше нагоре и рязко свършваше зад гол гранит.

– Какво има там горе? – попитах, жестикулирайки със санд­вича си. – Неудобно място за пикник изглежда.

– А… – Господин Круук хвърли поглед към хълма. – Това е Креиг на Дун, моме. Щях да ти го покажа, след като хапнем.

– Така ли? Специален ли е с нещо?

– О, да – отвърна Круук, но не продължи. Каза само, че съм щяла да разбера, когато го видя.

Опасявах се, че няма да може да се справи със стръмната пътека, но страховете ми се разсеяха, когато започнах да пъхтя след него. Накрая господин Круук изпъна костелива длан и ми помогна да преодолея последния метър до превала.

– Ей го. – Махна с ръка, сякаш притежаваше мястото.

– Но това е каменен кръг! – възкликнах развълнувано. – Миниатюрен каменен кръг.

Заради войната от няколко години не бях ходила до равнината Солсбъри, но с Франк бяхме посетили Стоунхендж малко след сватбата. И ние, като другите туристи, крачехме в страхопочитание сред огромните побити камъни и зяпахме Олтарния камък („Гдет’ древните друиди правели ужасните си жертвоприношения“, напевно нареждаше един от гидовете, дребен кокни, повел автобус италиански туристи, които послушно снимаха доста обикновения на вид каменен блок).

Със същата страст към прецизността, с която окачаше вратовръзките си така, че краищата им да висят поравно от двете страни на закачалката, Франк ме убеди да обходим кръга, да измерим разстоянието между дупките на двата концентрични кръга и да преброим напречните камъни на огромния външен кръг.

Три часа по-късно знаехме точно колко са дупките (петдесет и девет, ако ви е грижа – мен не ме е), но не бяхме добили по-добра представа за предназначението на конструкцията от десетките археолози, аматьори и професионалисти, пълзели край нея през последните петстотин години.