Търговска къща

Заслепен, Дънрос намали. Чистачките на колата му не можеха да се справят с такъв дъжд, а вятърът шибаше по гюрука и страничните стъкла. Само за момент, предното стъкло се изчисти. В края на „Дърк стрийт“, право напред, бе „Конаут роуд“ и праята, след тях вълноломът и тромавият масивен корпус на терминала „Голдън фери“. Зад него, в огромното, добре защитено пристанище, петстотин кораба, пуснали котва, се бяха сгушили уютно.

Пред себе си на праята той видя изоставена улична сергия, изтръгната из основи от вятъра, който я бе запокитил върху една паркирана кола, превръщайки я в куп желязо. После колата и сергията отлетяха нанякъде и се изгубиха от погледа му. Китките му бяха много силни и успяваше да удържи волана въпреки вихрушките, които яростно разтърсваха колата му. Тя бе стара, но добре поддържана. Форсираният двигател и спирачките бяха в отлично състояние. Той чакаше, наслаждавайки се на дъжда, а сърцето му биеше равномерно. После леко се качи на тротоара, паркира на завет, точно срещу сградата и слезе от колата.

Беше русокос, със сини очи, четиридесет и една-две годишен, слаб и елегантен, със стар шлифер и шапка. Дъждът го заливаше докато крачеше с бързи стъпки по страничната уличка. После се шмугна зад ъгъла и изтича до главния вход на 22-етажната сграда. Над огромния вход бе поставен гербът на Струан — червеният шотландски лъв преплетен със зеления китайски дракон. Запазвайки самообладание, той се изкачи по широките стъпала и влезе.

— Добър вечер, господин Дънрос — каза портиерът китаец.

— Тай-панът ме повика.

— Да, сър. — Мъжът натисна копчето на асансьора. Когато асансьорът спря, Дънрос пресече малко предверие, почука и влезе в гостната на огромния апартамент.

— Добър вечер, тай-пан — гласът му звучеше студено и вежливо.

Аластър Струан се бе облегнал на прекрасната камина. Той беше едър, червендалест, добре поддържан шотландец с малко шкембе и бяла коса, над шестдесет и управляваше „Струан“ от единайсет години.

— Ще пиеш ли? — посочи към бутилката „Дом Периньон“ в сребърната кофичка.

— Благодаря.

Никога досега Дънрос не бе влизал в покоите на тай-пана. Стаята бе просторна и добре обзаведена — китайски лак и хубави килими. На стените висяха стари платна на едновремешните им платноходи и параходи. Големите панорамни прозорци, от които обикновено се виждаше целият Хонконг, пристанището и Каулуун, сега бяха тъмни и дъждът се блъскаше в тях.

Той си наля.

— Наздраве — каза учтиво.

Аластър Струан кимна и също толкова студено вдигна в отговор своята чаша.

— Подранил си.

— Пет минути по-рано е навреме, тай-пан. Нали това ми втълпяваше баща ми? Има ли някакво значение, че се срещаме в полунощ?