Първата вълна [bg]

Най-добрият играч е Рой, математикът, едър, тежък мъж с меко, сънливо лице. Той седи, затворил очи, и търпеливо чака реда си. „Прочиствам се от нуждата да печеля“ — бе казал на капитана предния ден, в отговор на въпроса за какво мисли, докато чака реда си да премести следващата фигура. Прочистен или не, Рой все така печели почти всички игри, макар да дава на повечето си противници аванс от четири или пет камъчета.

На Силвия обаче дава само две в аванс. Тя е грациозна жена, с тънки кости и срамежлив нрав. Специалността й е генетичната хирургия. Силвия играе добре, макар и бавно. Сега тя е на ход и най-после премества едно камъче. При звука Рой отваря очи. Оглежда дъската за част от секундата, посочва и казва: „Атари“, което е традиционният начин да привлечеш вниманието на противника си към факта, че ходът застрашава няколко от собствените му камъчета. Силвия се засмива леко и връща хода си. След малко премества друго камъче. Рой кимва и взема едно бяло камъче, държи го близо минута, сякаш го претегля между двата си пръста, преди да го постави на нова позиция. Което никак не е типично за него — обикновено той мести фигурите си със стряскаща скорост. Може би е уморен тази сутрин. Или просто се опитва да бъде любезен.

На капитана му се иска да поговори със Силвия за експеримента с анаеробния генетичен грозд, но играта явно едва е започнала. Сигурно двамата с Рой ще играят поне още час. Все пак въпросите му могат да почакат. Никой не бърза на борда на „Вотан“. Имат много време за всичко — цял живот време може би, ако не открият обитаема планета. Да, цялата вселена е на тяхно разположение. Или пък няма нищо за намиране и стените на този кораб ще се окажат крайната граница на тяхната вселена, завинаги. Никой не знае, засега. Те са първите, дръзнали да стигнат толкова далеч. На този етап има само въпроси, но не и отговори. Единственото сравнително сигурно нещо е, че са се отправили на пътешествие, от което не се очаква да се върнат.

В салона цари тишина. После Хайнц, в другия край на стаята, шумно поставя камъче. В отговор Елиът се изсмива на висок глас. Чанг, пред съседната дъска, проточва врат да види какво става. Силвия и Рой дори не трепват, остават съсредоточени в позицията си. Капитанът плъзва поглед по дъската им, опитвайки се да предвиди следващия ход на жената. Зрението му е остро — дори от това разстояние лесно различава рисунъка на фигурите. Всъщност, всичко в капитана е остро. Той е човек на ясно очертаните граници, на острите ъгли, изумително съчетани в деликатна хармония.

Тихи стъпки се чуват зад него.

Капитанът се обръща. Ноел, отговорникът по комуникациите, идва към салона. Тя е тънка, сляпа жена, с дълга и блестяща синьо-черна коса и изящни черти. Сърцевидното й лице някак странно напомня на слабото, аскетично лице на капитана, макар тя да е тъмна, а той да е рус и с толкова светла кожа, че изглежда избелена. Както обикновено, Ноел се движи по коридорите без чужда помощ. Не й трябват сензори, даже и бастунче не й е нужно. Случва се да се спъне, но равновесието й винаги е безупречно, а усетът й за появата на евентуални препятствия по пътя й е зловещо точен. Стремежът на слепите хора към самостоятелност може би е някаква форма на арогантност. Но също така е и вид поезия на отчаянието.