Огледален образ [bg]

— Обаче е вярно — ухили се Едуард, седнал близо до него. — Но Иван е прав. Това не е отговор.

Павел натисна спирачката. Той мразеше най-много тази част от вечерното придвижване към жилищата на проспект „Непокоренних“. Само на две минути от Ермитажа, и вече трябваше да намалят скоростта, защото влязоха в задръстването от коли, преди да пресекат моста на река Нева. Бяха блокирани сред трафика, а политическото им възмездие се приближаваше с висока скорост.

Павел измъкна цигара от джоба на ризата си, а Пьотр му подаде огънче.

— Благодаря.

— Още не си ми отговорил — подкачи го отново другият мъж.

— И това ще стане — увери го Павел. — Но когато стигнем на моста. Сега не мога и да мисля и да ругая едновременно.

Павел внезапно изведе микробуса от централната към лявата лента и хората вътре залитнаха. От рязкото движение двамата мъже най-отзад, които бяха задрямали още след като се отдалечиха от Ермитажа, се събудиха.

— Ама че си нетърпелив, Паша — обади се Иван. — Защо толкова бързаш да се прибереш? Заради жена си ли? Че откога?

— Много смешно — изръмжа Павел. Всъщност не бързаше за никъде. Искаше само да се измъкне от напрежението, от крайния срок, който ги тормозеше от месеци наред. Сега, когато всичко беше почти приключено, той нямаше търпение да се върне към компютърната си анимация в „Мосфилм“.

Павел отново натисна спирачките и направи зигзагообразна маневра между малките запорожци с тракащи двигатели от по четиридесет и шест конски сили и по-големите петместни волги. Наоколо се виждаха и доста вносни коли, но в такива се возеха само държавни чиновници или черноборсаджии. Другите не можеха да си го позволят. И той с приятелите си нямаше да бъде в този микробус, ако не беше им го дало телевизионното студио. Мощната шведска машина беше единственото нещо, което щеше да му липсва.

„Не, не е вярно.“ Той се загледа замислено на запад. Наслаждаваше се на изгледа на крепостта „Петър и Павел“ на отсрещния бряг на Нева, докато залязващото слънце проблясваше по високите й грациозни кули.

Щеше да му липсва и Санкт Петербург. Щеше да му липсва красотата на тези горещи оранжеви залези във Финския залив, успокояващото течение на сините води на Нева, Фонтанка и реките на Екатериногорки, както и простото великолепие на каналите. Въпреки че водите им още носеха замърсяванията от дълговременната небрежност на комунистите, те вече не бяха толкова гъсти и миришещи ужасно на промишлени отпадъци, когато преминаваха през сърцето на древния град — руската Венеция. Нямаше да забрави великолепието на яркочервения Белозерски дворец, позлатения интериор на църквата „Александър Невски“, където понякога се отбиваше да се помоли. Щеше да си спомня с носталгия за високите златни кубета от двореца на Екатерина Велика и спокойните градини със спускащи се стъпаловидно фонтани в двореца на Петър Велики. Щяха да му липсват лъскавите бели водопроводни тръби по протежението на Нева, които приличаха на нещо, описано във фантастичен роман на Станислав Лем. И освен това щеше да му бъде мъчно за великолепните умалени модели на бойни кораби, които наблюдаваше как се приближават и отдалечават от Нахимовското морско училище на Аптекарския остров сред Нева.