— Това е положението — каза главният диспечер, — включваме последните резерви.
Това беше ясно на персонала и ръководството на електрическата компания Голдън Стейт, които се бяха събрали в контролния център. Голдън Стейт Пауър, или, както бе по-известна, GSP & L, беше колос сред енергийните компании, подобно на Дженерал Мотърс сред автомобилните. Тя осигуряваше две трети от необходимата на Калифорния електроенергия и природен газ и степента на нейното присъствие в живота на щата би могла да се сравни единствено с някой природен феномен: тя бе неразделна част от Калифорния като слънцето, портокалите и гроздето. GSP & L беше силна и мощна компания, която се възприемаше почти като божествена даденост.
Контролният и разпределителен център на GSP & L беше един изцяло обезопасен команден пункт, сполучливо описан от един посетител като хибрид между операционна и мостик на презокеански лайнер. Сърцето на центъра беше разположено на един подиум и се състоеше от безкрайни датчици и монитори. Тук бе работното място на главния диспечер и на неговите шестима помощници. В непосредствена близост до тях бяха пултовете за управление на два компютърни терминала, а стените наоколо, изпълнени с многобройни копчета, диаграми и схеми на циклите подавана енергия, с дъга от цветове и сигнали съобщаваха за настоящето състояние на двеста и пет електрогенератора, разположени в деветдесет и четири електроцентрали на компанията.
Атмосферата в контролния център винаги беше делова. И в настоящия момент половин дузина помощник-диспечери контролираха непрекъснато постъпващата информация, но акустичният проект на залата бе на такова ниво, че всичките операции се извършваха в пълна тишина.
— Абсолютно ли сте сигурен, че няма откъде да купим поне малко електроенергия? — Въпросът бе зададен от високия мускулест мъж по риза, който беше застанал до диспечерския пулт. Ним Голдман, вицепрезидент на компанията по планирането и съветник на председателя на управителния съвет на GSP & L беше разхлабил възела на вратовръзката си и бе разкопчал горните копчета на ризата си. Наистина беше страхотна горещина. Очите на Ним Голдман, както и целият израз на лицето му, едро и червендалесто, излъчваха откритост и авторитет. Понякога в тях можеха да се открият и закачливи нотки, но не и в момента. На Ним Голдман никой не му даваше неговите четиридесет и пет години, но днес напрежението и умората си бяха казали думата. През последните дни той оставаше на работа до полунощ и ставаше сутрин в четири — дори нямаше време да се обръсне като хората. Ним се обливаше в пот, както и всички останали в контролния център — донякъде от напрежение, а донякъде и от факта, че климатичната инсталация още от сутринта работеше с намалена мощност, като резултат от собствения им призив към населението по радиото и телевизията да намалят разходите на електроенергия поради създалото се извънредно положение. Но уви, ако се съдеше по изкачващата се крива на датчиците, апелът на компанията не бе удостоен с внимание.
