Прелиствам белите страници на снега.
Зная, че тъкмо там е написано това, което търся. Никъде другаде. Само че не разбирам снежната азбука.
При корабокрушение дневникът остава — за да разкаже на живите как се умира и може би да им загатне как да живеят.
При потъването под лавина случаят е по-особен. Затова и бордовият дневник има по-друг вид. В полусвяст издъхващият го е вписал по белите листа на снега с дъх, с пръсти, с конвулсии. Трябва да се опитам да разчета този шифър.
Снегът е изплъзваща се, променлива, но по-трайна книга от всяка друга. Като се стопи напролет, ще се превърне в потоци, в подземни сокове, в мъзга по дърветата, в облаци, в дъжд, в атмосфера, която ни обгръща. И азбуката му ще се промени. Знаците, вдълбани в снега, ще се озвучат като магнитофонен запис. Викай вятъра на помощ!
Гласът, заровен в преспите, многократно ще повтори ехото си: ще се стопи, изпари и разсее в пространството, за да се върне пак в снега.
Гадая по празните страници. Трябва да разчета тайното писмо, лаконично надраскано, и да го предам някому. За да го напише в последния си миг, когато дъхът му се е свършил, човекът е имал нещо важно да съобщи. Нещо, което му е проблеснало в самия край.
Пипнешком, наслуки, като азбука за слепи, разчитам впечатаното в снега. Релефни думи, мисли, въздишки, изтриващи се при докосване. Сякаш възстановявам йероглифи, а ключът е загубен.
Чувствувам се неука майка, получила от сина си последното му писмо от фронта. Няма кой да й го прочете. Цялото село е неграмотно. Сричам непознатите букви с догадки.
Мъртвите говорят с мълчание, записано на бялата лента на снега. Опитвам се да озвуча лентата и тръпна от боязън, че всяко надникване може да изтрие записа завинаги.
Превръщенията на снега от ръка на ръка, от лед на вода, от вода на въздух предават тайнописа.
Слепешком тръгвам в бяла тъмнина.
Първи дял. ДО ЛАВИНАТА
Сняг
Пада, пада. Сняг върху сняг.
Всичко засипва. Изчезват скали и дървета, пътеки и урви. Сякаш никога не ги е имало. Дори формите им се изгубват. Сняг навсякъде.
На утрото осъмвам на друга планета. Бяла, заоблена, тиха. Още неизследвана.
Забравям къде е било земя, къде камък, къде пропаст. Всичко се изравнява. Ръбовете изчезват. Ъглите се заглаждат. Пъстротата се стопява. Крясъкът на боите заглъхва.
Нямо безбагрие.
Вали бяла забрава.
Който е изгубил пътя, как ще го намери?
Няма път.
Белота. Нищо.
Но в бялото се съдържат всички цветове. Един лъч е достатъчен, за да разложи белотата и да възникнат седемте бои на дъгата с техните безброй подгласни тонове.
От белотата ще разцъфне пъстрина.
От бялото яйце на снега ще се пукне пролет.
Никой цвят не може да бъде така чист. И никой цвят не може така да се омърси и опетни, както белият.
Снегът е тих, търпелив тъкач, опънал стан от земята до небето. Какво тъче денем и нощем така кротко и крепко?
Докато ние спим, се трупа лавината. Снежинка по снежинка, сън по сън.
В тишината зрее гърмът.
Безстрастен сняг. Пада, пада.
Стъпки в снега
Стръмен откос, навеян от пресен сняг. Би могъл да бъде от някоя мъртва планета, отдавна изстинала, ако по него не бяха впечатани тези следи. Водят нагоре в планината. Към връх или към пропаст?
