Жътва за снимка
- Автор: Цончев Дончо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жътва за снимка». Краткое содержание книги:
Дончо Цончев
Жътва за снимка
Идеята да се започне жътвата на ръка, със сърпове и паламарки, така бързо обхвана жени и мъже, че после никой не успя да каже със сигурност кой пръв я предложи. Кръстан председателят искаше този човек да се похвали, но кой беше той? Всеки вдигаше рамене:
— Че нали тъй решихме.
Късно вечерта, когато Кръстан не можа да заспи и стана от леглото, та отиде до блока с житото, той си помисли: „Голямата част от идеите живеят във въздуха, влизат и излизат през нас заедно с въздуха, вземат ни нещо, оставят ни нещо и ние всички чакаме някой да произнесе думата, за да се съгласим поривисто — разбрали изведнъж, че всъщност отдавна сме свързани с тях.“ Мисълта му хареса и той си обеща да я запомни. Даже изпита смътно желание някъде да я запише и в този момент силно му замириса на детство и прах. Беше тихо и топло, щурците пееха и жабите крякаха както в началото на света.
Но това беше късно вечерта, а историята започна рано сутринта, когато жените заизваждаха от раклите везани блузи и фистани, стегнаха бели забрадки и стиснаха по един сърп.
Остра възбуда личеше в очите на всички. Намериха се и шарени стомни, накиснати да омекнат свински цървули, а от всичко това най-странно изглеждаха па-ламарките — надупчени филигранно и неподражаемо от дървояди.
Мъжете отидоха в нивата рано, наскубаха въжа и ги натопиха в реката. Неколцина от тях бяха с калпаци — завърза се спор дали наистина в горещините някога някой е жънал с калпак. Трактористът Иван, който наскоро се върна от Либия, каза, че бедуините и сега си овързват главите дебело, тъй им било много по-малко горещо. Гатю добави, че по онези места хората в жегата пиели чай.
Тъй или инак, фоторепортерът от вестника дойде с една зелена „Шкода“ и работата трябваше да започва. Той се оказа едно хубаво младо момиче, като че ли направено по същия старинен начин: с фистани, калпаци, мустаци; с песни край шарена стомна; с бяло брашно от огромни воденични камъни и тежки черни биволици — равно люлеещи задници.
„Репортьорът“ беше думата, която движеше церемонията на спомена — Кръстан председателят през цялото време така наричаше момичето, а от това личеше желанието му нещата да изглеждат далеч по-значителни. Към това се стремеше и неясният градски тип, който караше зелената „Шкода“ (журналист или нещо такова) — той даваше разни съвети с вещината на меките, привидно колебливи, а всъщност безапелационни маниери на голям режисьор.
Жените се наведоха и тръгнаха.
— Фантастично — прошепна момичето, като щракна няколко пъти със супермодерния си фотоапарат.
— А как ти е името? — попита Иван, като че ли това имаше връзка с нейната мила констатация.
— Елена — каза момичето и се ухили сладко.
— Аз съм Иван — заяви трактористът, който съвсем не беше изхарчил всичките си долари от Либия. — Бачо ти Иван.
Елена се усмихна още веднъж, след това обърна фотоапарата към него и го щракна. Иван се изпъчи, макар да си даваше сметка, че мигът всъщност бе минал.
Гатю натискаше с коляно първия сноп и го върдаляше. Отблизо сцената напомняше клане на добиче, а отдалеч — необуздана кърска любов. Три хубави булки стояха до него, прегърнали сресани руси ръкойки — те пък приличаха на заспали кърмачета по гърдите им.
Елена щракаше наред и изпитваше почти непознато удоволствие от всичко наоколо. Журналистът-режисьор, или какъвто и да е там, все нещо й бръщолевеше.
Гатю награби снопа и го изправи.
Някой се провикна и вдигна високо бъклица. Фердо агрономът — разприказван неудържимо — изведнъж заприлича на журналиста, само че в най-примитивния вариант.
— Нямате представа колко ми е приятно всичко това — каза Елена на председателя, когато той я по-пита доволна ли е от идеята. — Все едно, че цял живот съм го правила. А изобщо не бях виждала паламарка.
Тя беше мушнала млечните си пръстчета в това чудновато, старинно, цървулоподобно и невероятно удобно на ръката дръвце — шляпаше го по дланта си и не спираше да се учудва как може рогът тъй идеално да лепва на извивката й зад палеца.
— То си е в нас — каза Кръстан.
— Кое?
— Ами всичко това.
— О, да. Скоро четох, че цикълът за пълното оформяне на човека бил седемдесет и две хиляди години.
— Моля?
— Човек се ражда много, много пъти. Все едно отделният му живот е само един стадий. Откъде да знаем какви сме били преди, какво сме правили…
— Кога преди?
Елена се усмихна с почти неприлична спонтанност.
— В някой от предните си животи.
— Все това сме правили — каза Иван. — И все тука сме си били.
— Къде тука? — попита Елена радостно.
— По нивята тука, къде.