Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Вдовец - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Вдовец

Электронная книга - «Вдовец». Краткое содержание книги:

Вдовец
1 2 3
Перейти на страницу:

Елин Пелин

Вдовец

Рано една света неделя по черковната улица на горското селце Брестак бързо премина непознат полянин, прескочи с тоягата си малката вадичка и в недоумение спря на широкия мегдан сред селото. Тук постоя, огледа нерешително бездомните дворища наоколо, като че търсеше нещо, и се замисли.

Беше хладна и ясна есенна утрин. Тънка първа слана сребреше покривите и буренака край пътя. Над високите и тъмни гори на изток се пръскаха силни слънчеви зари и чистото небе и сънната земя умилено гледаха нататък. В селото се чуваха будни гласове. Две-три босоноги подевки подгониха към къра закъсняла стока. Непознатият ги запита нещо, но те не чуха и заминаха с весел вик.

Полянинът остана усамотен и чужд и пак в недоумение се заозърта наоколо. По белите и тесни беневреци и по синия долакатник, облечен въз дебела конопена риза с високо незакопчано огърле, личеше, че той е от далечните полски села. Надвесените над устата му широки и на края подстригани мустаци и потните му кичури коса, които се подаваха изпод голямата капа над ушите му, бяха прошарени и явно говореха, че той е прехвърлил четирийсетте. При всичко това той беше прав, напет, пременен и обръснат като ергенин.

Дълго време той се вайка по мегдана като слисан и нерешително тръгна на няколко пъти из тесните улици, влачейки голямата си тояга, и пак се връща. По пътя минаха хора и любопитно го изгледаха, но той не запита никого за нищо. Отнейде изскочиха немирни дечурлига, съгледаха го и почнаха да го закачат:

— Шоп! Шопе, куку!

— Шопа копа ко-па-ня! — запя едно.

— Мълчете бре — викна им шопът, за да излезе от неловкото положение.

Децата се изсмяха и почнаха да викат по-високо:

— Шопе, куку! Шопе, куку!

— Бре мажко — обърна се той към едно от децата, — ке ти дам левче, да ми кажеш дека живее Мариница!

Детето го изгледа и като не разбра нищо, скри се зад една вратничка.

Из улиците се подаде стар, наведен воденичар, брашнен от горе до долу.

— Добро утро, байо, да не би да дириш някого? — каза воденичарят, който, види се, разбра положението на чужденеца.

Шопът приде близо и някак виновно заговори, като чукаше едно камъче с тоягата си:

— Диря! Ума си диря, старче. Тя, моята, никому господ да не дава.

— Що? Нещо по неволя? — попита воденичарят.

— Неволя ами, нали знаеш що гони сиромашията? — отговори селянинът и като наведе глава, попита засрамено:

— Дека живее Мариница?

— Мариница ли? Коя Мариница?

— Мариница — вдовицата — отговори шопът и се изчерви.

Воденичарят наведе глава и замислено заговори на себе си:

— Коя ше бъде тая Мариница? Ти познаваш ли я отблизо?

— Ка-ще да я не познавам — познавам я! Ниска такава, дебела, много се смее — обясни повече с ръце шопът.

— Те, жените, всички се смеят — рече весело воденичарят.

— Тя ми разправя дека седи, ама съм изумил. От отзаран се лутам като щур и не мога да се оправа. Срещу моста, през мегдана, у бела висока къща с джамлии прозорци — почна да обяснява шопът. — Стоя и се чудя. Гледам: мост има, мегдан има и къща има срещу мегдана, ама не е нито бела, нито висока. Нали това е село Брестак?

— Селото е това, брайно, ама Мариница — такова име в селото ни няма. Па и вдовица няма, да ти кажа.

Воденичарят седна на един камък, почна да си пълни лулата и се замисли. Бръчките по напудреното му старческо лице сякаш се изопнаха. Той погледна шопа, който стоеше с наведена глава край него и замислено чукаше камъче с тоягата си, и рече с въздишка:

— Навъдиха се болки, брайно, навъдиха се много, та не знам. И какви лоши болки — влезе ли вкъщи, мори, не жали ни мъж, ни жена, ни деца! От две години насам, брате, мрат, ама как мрат! Гинат сиромаси хора! И пак, да видиш, само една вдовица има в селото!

— И по нас са малко, старо — въздъхна шопът.

— Навсякъде една кукувица кука!

— Навсякъде една кука! — заклати глава чужденецът и замига, като че ще заплаче.

— Мрат сиромасите, мрат, а сиромашията си живее — не свършва се.

Воденичарят млъкна и затегли силно от лулата. Шопът устреми замислен поглед към нивята и баирите, над които отдавна беше паднала есенната тъга, и не отговори. Слънцето разтапяше вече сланата и лицето на земята беше скръбно и мокро като лицето на жена, плакала над своите хубави спомени.

— Ти отдека си? — попита след дълго мълчание воденичарят.

— Отдалеко, дядо — чак от Ханчетата.

— А-ха, знам. Е, защо ти е тая Мариница?

— Нещо закачка имаме — рече с въздишка шопът и настави с тъжен глас: — Ходила бе на пазар у града, па нощуваше на хановете. Случих се и аз, човещина, знаеш, заприказвахме се. Разправи ми тя — вдовица била, така била, онаки била. Е, рекох, що? — И аз съм вдовец. Никому господ да не дава, дядо! Умря ми жената, остави ми ситни деца на главата, па ух, па леле. Дирих да повторя, ама зема ли те някоя — всяка се напарила. Питал Мариница: няма ли по вашенско да се намери някоя, да се привие, та и аз човещината си да видя? Макар и да е от чернодрешковците, й викам. Знаеш, шегувам се…

1 2 3
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)