Историята за любовта на Анете
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Историята за любовта на Анете». Краткое содержание книги:
Ерих Мария Ремарк
Историята за любовта на Анете
Анете Щол растеше в един малък университетски град в централна Германия. Тя беше бодро младо момиче със светъл тен, безгрижна и често се усмихваше. Ходеше на училище с умерено желание и сладкишите и филмите й бяха слабост. Като дете приятел в игрите и беше младият Герхард Йегер, почти три години по-голям от нея, слаб и длъгнест, със слабост към книгите и сериозните разговори.
Те бяха съседи и родителите им бяха приятели. Стана така, че двамата израстнаха заедно като брат и сестра. Приключенията на единия бяха и приключения на другия — запуснатите градини, кривите улички, неделите със звън на камбани, ливадите през лятото, здрачът, звездите, уханието и смътната магия на младостта, оставящи те без дъх — всичко това те бяха преживели заедно.
А после всичко се промени. Момичето, хубаво и съзряло по-рано, придоби хладното самообладание на дръзка шестнайсетгодишна госпожица. От откритите и добре познати градини на детската дружба, тя внезапно поподна в сумрака на омайващи тайнства. Младият Герхард Йегер, който доскоро беше по-големият приятел и защитник на нейното детство, сега и се струваше непохватен, много по-малък от нея самата, и дори смешен с нерешителната си умисленост. Тя обичаше хубавите и предвидими неща и не беше трудно да се предскаже какъв би бил животът и — сигурен, спокоен и съвсем обикновен, с достоен за уважение съпруг и здрави деца.
Когато Герхард завърши първия си семестър в университета, двамата вече се бяха отчуждили.
После дойде войната. Треската и опиянението заразиха целия град. Ден след ден все повече гимназисти и начинаещи студенти заменяха пъстрите си студентски шапки за сивите войнишки кепета на доброволците. А младите им лица изглеждаха вече далечни, сериозни, по-възрастни, и все пак младежката им готовност да се жертват, но и все още близки до училищните чинове и клубовете по гребане и вечерните забави — все още прекалено близки до мира, за да имат ясната представа, какво означаваше всичко това и накъде отиваха.
Герхард Йегер беше от първите доброволци. Спокойното, колебливо и склонно към размишления момче се беше преобразило. Изглеждаше озарен от някакъв вътрешен огън, който беше още далече от безмерно опиянените от войната професори. Той и другарите му виждаха във войната нещо повече от бой и отбрана, за тях тя беше великият пробив, който щеше да изчисти остарелите идеали от самодоволно подреденото съществувание и трябваше да подмлади застарелия живот.
И една неделя всички те се сринаха. На гарата имаше много плачещи, възбудени и въодушевени приятели и роднини. Там беше почти целия град. Навсякъде имаше цветя, дулата на оръжията бяха закичени с клонки зеленина, военната музика свиреше, и навсякъде се носеха крясъци и подвиквания. Точно когато влакът тръгваше, Герхард Йегер изведнъж видя Анете до прозореца на купето си. Тя махаше на някого от другия вагон. Той сграбчи ръката и.
— Анете…!
Тя се засмя и му подхвърли останалите и цветя.
— Донеси ми нещо хубаво от Париж!
Той кимна, но не можа да каже нищо друго, защото влакът вече набираше скорост, а на гарата беше настала врява от песни и духова музика. Последният спомен, който му остана, беше развяващата се бяла лятна рокля на момичето…
През първите месеци Анете не чу почти нищо за Герхард. След това постепенно писмата и пощенските картички зачестиха. Всъщност тя доста се учуди, не можеше да разбере, защо изведнъж се получи така. Но още по-малко разбираше защо всички тези писма, които с месеците ставаха все по-редки, бяха пълни със спомени за общото им детство. Тя очакваше въодушевени описания на смели битки, а не да чете за неща, които вече знаеше и които я отегчаваха.
Бригадата на Герхард понесе ужасяващи загуби при битката за Фландрия. Няколко дни по-късно родителите му получиха само едно кратко известие, в което пишеше, че от двеста души, само той и още двадесет и седем войници, все още не са били ранени. От своя страна Анете получи едно дълго писмо, в което Герхард си спомняше почти със страст за едно майско утро и за белите цветове на черешите зад галерията със сводове край правоъгълния двор на катедралата. Баща му поклати глава, когато прочете писмото. Той се чувстваше длъжен на високите идеали и щеше да бъде щастлив, ако синът му бе показал малко повече геройство. Анете сви рамене и остави гъсто изписаното писмо настрани — тя не помнеше никакво майско утро.
Толкова по-голямо беше учудването и на двамата, когато скоро след това научиха, че Герхард е показал толкова голяма смелост в битката за Фландрия, че е бил награден и повишен в чин.