Звездолетът плавно се плъзгаше по руслото на Потока, макар че от мостика, където се намираха Джуел и Могърн, движението въобще не се забелязваше. Само уредите показваха, че корабът се движи. Джуел личо ги провери, преди да навлязат в ригерската Мрежа. Тя чакаше със затаен дъх.
Погледът на Могърн беше навъсен и строг. Със скръстени на гърдите ръце той втренчено я изучаваше, от което в краката й се появи слабост.
— Е, Джуел… — изрече накрая, като я остави на мира. Но още веднъж се взря в таблото с уредите и едва тогава посочи с глава навигаторската кабина. — Влизай в Мрежата! — разпореди Могърн. — Но не се увличай много.
След тези думи той се обърна — дългата му туника се нагърчи на едри вълни — и слезе от мостика; и като черна паст се разтвори невидима врата. Джуел остана сама в тясната кабина.
„Няма ми доверие — с раздразнение помисли тя, като гледаше как си отива. — Е, какво пък толкова?“ Обърна се, още веднъж набързо провери дали курсът е правилен — добре че го бяха определили заедно с Могърн, и побърза към навигаторската кабина — малка тясна ниша надясно от мостика. Там се изтегна на кушетката и постепенно се отпусна. Взря се в надвисналата над главата й редица огледални монитори и се опита да изгони от мислите си образа на Могърн, като се съсредоточи върху звездолета и Потока. Притисна до шията си невроконтактите, монтирани до възглавницата, и затвори очи.
В началото бе затъмнението. После — внезапен просвет навън, навън от навигаторската кабина, извън пределите на звездолета, в бездната на Потока, в извивките на пространството. Друго небе надвисваше над Джуел, когато тя отвори очи — огромно, бездънно и с лилав отенък. Носеше се като цвят на глухарче в просторите на това небе над изискан синьозелен пейзаж, изпълнен със спокойна и равномерна светлина. Мрежата наоколо едва просветваше и привързваше жената към невидимия призрачен кораб, който тя трябваше да направлява. Изпъна ръце и те, продължени от Мрежата, се разпериха като огромни криле и затрептяха под упорития натиск на носещия ги вятър. Джуел (заедно с кораба) плавно набираше височина.
Пейзажът долу представляваше любопитно равновесие на свят и отражаващи се в него мисли. Той беше творба на Джуел — създадена от ума картина на течащото платно на Потока, който носеше нея и кораба по разклоняващите се русла край звездите, заобикаляйки безкрайните светлинни години — мерните единици на обикновеното пространство. Теченията и приливите на Потока съществуваха в обективната действителност, но възможността по тях да се осъществява някакво придвижване се извършваше единствено от въображението, мислите и фантазиите, които създаваха друго измерение на навигаторската Мрежа.
Сега възприятията на Джуел се успокоиха. Тя безшумно се носеше в новото небе и нито за миг не се отвличаше от собствените си видения. Като цяло усещаше неудовлетворение — нито блаженство, нито тъга; от само себе си се плъзгаше плавно и дори не се стараеше да намери по-бързи потоци. Времето течеше и тя не се опитваше да излезе от това състояние. Само понякога отделно избухване или размърдване в пейзажа неволно издаваше смътното й безпокойство. По-добре да не разкрива душевното си сътояние, но независимо дали искаше или не, пейзажът показваше чувствата й — едни по-ясно, други замъглени; понякога зелено петно се обгръщаше в ореола на сапфирни искри, а част от тях се превръщаха в малки алени фонтани-протоберанси. Неизказана болка постоянно живееше в Джуел и пейзажът винаги я отразяваше.
С тих писък в съзнанието й отекна сигналът за връзка и самотата й бе нарушена от гласа на Могърн:
— Джуел, какво става? Обратната връзка е неясна.
Гледката долу се украси в сивожълт цвят, а по небето се проточи огнена димка. Джуел се опита да отговори спокойно, като сдържи гнева си.
