И тъй, изминаха много месеци. Жената не се появи и момчето я забрави. Бе убедено, че трябва да открие богатствата и съкровищата на потъналия храм. Ако чуе камбаните, ще разбере местонахождението му и ще извади скритите в него съкровища.
* * *
Вече не го интересуваше нито училището, нито приятелите му. Бе се превърнало в обект на шеги от страна на другите деца, които казваха: „Той вече не е като нас. Предпочита да гледа океана, защото го е страх, че ще губи в игрите.“
И всички се смееха, щом видеха момчето да седи на плажа.
Въпреки че не успяваше да чуе старите камбани на храма, момчето постепенно научаваше най-различни неща. Започна да проумява, че след като толкова дълго е слушало шумът на вълните, те вече не са в състояние да отвличат вниманието му. Скоро след това свикна и с крясъкът на чайките, с жуженето на пчелите, с вятъра, с поклащащите се листа на палмите.
Половин година след първият разговор с жената момчето вече не позволяваше никакъв шум да отвлича вниманието му, ала все още не бе чуло камбаните на потъналия храм. Идваха рибари да си поговорят с него и казваха: „Но ние ги чуваме!“ момчето обаче не успяваше. След известно време рибарите почнаха да му говорят други неща: „Ти си твърде много зает с мисълта, че трябва да чуеш камбаните, които са на дъното. Зарежи тая работа и върви да играеш с приятелчетата си! Може би само рибарите ги чуват!“
* * *
След като измина почти цяла година, момчето си помисли: „Тези мъже сигурно са прави. Най-добре ще е да порасна, да стана рибар и да идвам всяка сутрин на този плаж, защото започна да ми харесва.“ Помисли си също така и следното: „Вероятно всичко това е някаква легенда, възможно е след земетресението камбаните да са се счупили и никога повече да не са звънели.“
Същият следобед то реши да се завърне в къщи.
Приближи се до океана, за да се сбогува с него. Погледна още веднъж пейзажа и тъй като вече не бе обсебено от камбаните, се усмихна на красивата песен на чайките, на шума на вълните, на вятъра, люлеещ листата на палмите. Дочу гласовете на приятелите си, които играеха наблизо, и се зарадва при мисълта, че ще се върне отново към детските си занимания.
Момчето бе доволно и благодари — така както само едно дете би могло да го стори — за това, че е живо. Бе убедено, че не си е загубило времето напразно, тъй като се бе научило да съзерцава природата и да благоговее пред нея.
И в този миг, заслушан в шума на океана, чайките, вятъра, листата на палмите, гласовете на приятелите си, които играеха, момчето долови за първи път звън на камбана.
След това чу още една.
И още една, докато накрая, за негова радост, забиха всички камбани на потъналия храм.
* * *
Изминаха години. Момчето — вече мъж — се върна в селото и отиде на плажа на своето детство. Нямаше никакво намерение да вади съкровища от дъното на морето; може би всичко е било плод само на въображението му и той въобще не е чул потъналите камбани през онзи далечен следобед от детството му. Въпреки това реши да се разходи, за да послуша шума на вятъра и песента на чайките.
