Откриването на незнайния човек (или за емигрантския роман на Петя Божилова)

Но още щом зачетох началната глава „Делян“ от романа, си помислих, че в писателската й философия за света има нещо Йовковско… Няколко седмици по-късно получих по имейла и цикъл стихове на непознатата за мен авторка. Не можах да скрия усмивката си, когато видях, че едно от тях — „Философия-2“, е с мото от „Песента на колелетата“ и е пряк диалог с Йовковия Сали Яшар. В романа се срещаме с един (от плът и кръв) Добротворец от XXI век, своеобразен аналог на сякаш все по-невъзможния човеколюбец Серафим. Именно този герой, случайно или не назован Делян, сиреч „луд“ (както е етимологията му от турски), се оказва Незнайният човек. Емигрант по силата на неукротимия гняв към баща си (изоставил семейството в най-тежките години на прехода в България и предпочел кариерата на хирург в Испания), младият Делян разпознава отчаян сънародник и го спасява от унижението на бездомността, глада и предателството на близките му. Човек, който може да му бъде баща по възраст… Разбира се, модерният „луд“ потомък на Серафим не разчита на ново палто от Господ, но пък се сдобива с неочаквано добър сън на праведник в непоносимите испански жеги…

И си мисля, че ако във времената на соца поднасяхме традиционните си календарни венци пред паметниците на Незнайния воин, то днес сме петимни да отдадем искрена почит към все по-рядко срещаните прояви на човещина в клондайковското ни битие…

Подобни чудновати ситуации из емигрантското битие са златната мина за наблюдателната писателка, проницателна тълкувателка на човешките съдби. И понеже структурата на модерния й роман е кинематографично прескачане от българската в испанската (или американската) действителности, точно това едновременно динамично, фрагментирано, но правдиво и плътно ословесяване, е залогът за творческата й сполука.

Интересен мотив е сблъскването на разпаления патриотизъм на една от героините — Дона, проповядваща великата българска култура и преклонението на мисловен титан като Айнщайн пред мисията на Петър Дънов, наричан с обич Учителя, с контраверсията на самите испанци. Такава е историята на семейство осиновители на български сирачета, безскрупулно ограбени по пътя към детския дом от своя водач-охранител… В такива мигове високите вазовски интонации звучат неуместно, убеждава ни авторката. И все пак — може би чак след подобен сблъсък на гледните точки се случва истинската среща на двете общества, начева диалогът на идентичностите — и различни, и удивително близки по древните си култури, по южняжкия си темперамент. И тогава става понятна „Легендата за Мадрид“, назован в древността на Метрахирта, или по-познатото за нас, наследниците на древнотракийската цивилизация — Кибела… Така Мадрид — „градът на хората без родина“, става разпознаваемото обетовано място за нас, древните и модерни преселници, за прокудениците, които все пак се отправят към нещо повече от място за икономическо оцеляване. Това е романтично-архетипният прочит на дестинацията Испания. Той е един от възможните и затова присъства като мисловен хоризонт в полифоничния текст на романа на ерудираната писателка.