Втора глава
Та седях си аз в 9:05 сутринта, заслушан в урока, който за мисис Ъндерууд беше само прелюдия към едно безпощадно изпитване, което само Тед Джоунс и аз го издържахме последния път, а катеричката припкаше само на десетина метра от мен. Не я изпусках от очи.
Мисис Ъндерууд написа на черната дъска „а=16“.
— Мис Крос, — рече тя като се обърна. — Бихте ли ми казали, какво означава това равенство?
— Означава, че а е 16 — отвърна Сандра. А през това време катеричката тичаше по моравата с вирната опашка и черните й очички блестяха като сачми. Хубава, охранена катерица. Без стомашни проблеми. Правеше ми кеф да гледам безгрижния й бяг. Забравих за тръпките, забравих дори киселините и гастрита. Плувах в някакво ледено спокойствие.
— Е, добре — рече мисис Ъндерууд. — Или поне не е лошо. Но това не е всичко, нали? Не. Има ли някой желание да поработи върху това очарователно равенство?
Вдигнах ръка, но тя посочи Били Сойер.
— Осем плюс осем — избоботи той.
— Обясни.
— Искам да кажа, че може да… — Били млъкна объркан. Той плъзна ръка по издълбаните на чина надписи. „СМ“, „Л“, „ХЙ“, „Врящо лайно“, „ТОМИ ’73“. — Ами, искам да кажа, че ако съберем осем и осем, това значи…
— Да ти услужа ли с моя сборник? — запита го с вледеняваща усмивка мисис Ъндерууд. Стомахът ми най-сетне се обади, почувствах, че закуската се размърдва, та реших да обърна очи към катеричката. Усмивката на мисис Ъндерууд ми напомняше за акулата от „Челюсти“.
Керол Грейнджър вдигна ръка. Мисис Ъндерууд кимна.
— Струва ми се, той иска да каже, че осем плюс осем запазва единия край на равенството?
— Не мога да се обзаложа, че знам какво точно иска да каже — отвърна мисис Ъндерууд.
Избухна смях.
— Има ли други начини за да се запази равенството, мис Грейнджър?
Керол понечи да отвърне, но в този миг радиоуредбата изпращя:
— Чарлз Декър да се яви в канцеларията, моля. Чарлз Декър. Благодаря ви.
Вдигнах очи към мисис Ъндерууд и тя кимна. Стомахът ми се бе свил на топка. Надигнах се и излязох от стаята. Навън катеричката продължаваше своя танц.
Бях някъде към средата на коридора, когато внезапно ми се стори, че мисис Ъндерууд се носи зад мен, разперила ръце като гигантска хищна птица и с усмивка на изгладняла акула. Такива като теб тук не ни трябват… на такива като теб мястото им е в Грийнмантъл… или в някое поправително… или в психиатричната лечебница на затвора… затова, махай се! Махай се! Махай се!
Извърнах се, като едновременно бръкнах в джоба за водосточната тръба, но нея я нямаше там, а закуската гореше в стомаха ми като огнена топка. Не ме беше страх, пък и видях, че зад гърба ми няма никой. Напоследък прекалявам с четенето на книги.
Трета глава
Отбих се пътьом в тоалетната да пусна една вода и да похапна малко бисквитки „Риц“. Винаги си нося пакетче „Риц“. Когато стомахът ти не е наред няколко бисквити могат да сторят чудеса. Сто хиляди бременни жени в тази страна едва ли грешат. Мисълта ми отскочи към Сандра Крос и нейните умопомрачителни отговори преди малко. Замислих се за това, колко лесно й падат копчетата. Непрестанно ги губи — от блузи, поли, а веднъж, когато я заведох на училищната забава, дори загуби горното копче на джинсите си и те почни й се смъкнаха. Преди да разбере какво става ципът й се разтвори до долу, разкривайки неотразимата прелест на нейните снежнобели, безупречно изпънати пликчета. Тези прекрасни пликчета, които се гушеха сладко под малкото й коремче и по тях пробягваха вълни, в синхрон с полюшванията на нейното тяло в такт с ритъма… докато изведнъж тя разбра какво е станало и се втурна към женската тоалетна. Оставяйки ме с незабравимия спомен за Безупречните Бели Гащички. Сандра беше „добро момиче“ и ако до този момент не го бях осъзнал, вече го знаех със сигурност. Защото всички ние знаем, че само „добрите момичета“ носят бели гащички. Тук, в Плейсървил, щат Мейн, никой не си пада по лайнарската ню-йоркска мода.
