Но остават още много мили…

Сам в бучащия кораб, в лабиринта от многобройни сектори, подобни на пчелни килийки, Робърт Мердок очакваше смъртта. Докато ракетата се движеше неизменно към Земята, пронизваща също като гигантска сребърна игла черното кадифе на космоса, той броеше последните си часове, като знаеше, че няма никаква надежда.

Мердок се връщаше у дома след двадесет години странствувания из космоса.

У дома. На Земята. В Тейър — малко градче в щата Канзас. Чист въздух, сенчеста улица и бяла двуетажна къща в края на квартала. У дома след двадесетте години, преминали всред звездите.

Ракетата разрязваше тишината на космоса, атомните й мотори като огромно сърце пулсираха някъде долу, а Робърт Мердок стоеше неподвижно до кръглия илюминатор, зареял поглед в околния бездънен мрак.

Мердок си припомняше.

Тревожните очи на майка си, когато тя се молеше беззвучно за него, как после го прегърна, преди той да се качи на борда на кораба, и дълго — дълго не го пускаше. Загрубялото лице на баща си — висок мъж и как той стисна до болка ръката му, когато се сбогуваха.

Мъчеше се и не можеше да си ги представи стари и побелели: баща си да ходи с бастун и майка си, смазана от тежестта на преживените години. А самият той?

На четиридесет и една година е и космосът го е изтощил също така, както степите на Канзас бяха изтощили баща му. И той се бори с бурите, докато работеше извън Земята, със зловещите чужди бури, много по-лоши от онези, които му се бе случвало да понася на своята планета. И той се труди из равнините под палещите звезди, много по-ярки от родното Слънце. И той имаше ъгловато, сурово лице с очи, дълбоко хлътнали под рязко изпъкнали вежди.