Окото на котката [bg]

Нощ близо до източния край на оградения със стени двор на имението. Той стои между стените — може би на половин километър от самата къща, сред малка групичка дървета, под безлунно небе, — потънал в пълно мълчание, и се вслушва.

Земята под ботушите му е влажна. Студен вятър му казва, че зимата неохотно дава път на пролетта в северната част на щата Ню Йорк. Протяга ръка и нежно докосва тъмната ивица на тънък клон вдясно. Усеща пъпките млада зеленина, които мечтаят за лятото под широката му, тъмна длан.

Облечен е в синя риза от памучно кадифе, която пада свободно над джинсите, пристегнати в кръста с широк колан от морски раковини. Огърлица — много стара — от тежки тиквени цветове виси на гърдите му. Високо на врата си носи тънък наниз тюркоазено хейче. На лявата му китка има сребърна гривна, обсипана с произволно пръснати късове тюркоаз и корал. Копчетата на ризата му са сплескани десетцентови монети от началото на двайсети век. Дългата му коса е завързана с лента от червен плат.

Висок, чужд на това място и на това време, той се вслушва да чуе онова, което може или не може да се долови: признаците на странната борба в тъмната къща. Както и да протече сблъсъкът, той, Уилям Блакхорс Сингър1, ще бъде губещият. Но трябва да понесе тази своя участ, причинена от силата чинди, която е задействал много отдавна и която го преследва по петите през годините.

Чува кратък звук откъм къщата, последван незабавно от силен трясък. Това обаче не е краят. Звуците продължават. Отнякъде отвъд стените долита вой на койот.

Той почти се изсмива. Куче, разбира се. Макар да звучи повече като другото животно, което отново бе станало за него нещо обичайно. Естествено, тук наоколо няма нито един койот.

Уилям Блакхорс Сингър. Има и други имена, но на запаметяващите машини е известен с това. Именно с него го повикаха.

Звуците рязко замлъкват, но след кратък промеждутък започват отново. Той преценява, че в този район на света трябва да е почти полунощ. Поглежда към небето, но Христовата кръв не се лее по небесната твърд. Там, сред звездите на югозапад, е само Ини, птицата на гръмотевицата, приготвила мълния, облаци и дъжд. Тя протяга огромните пера на главата си, за да погъделичка по носа Сас, мечката, и да й каже, че е време да вдъхне нов живот на земята там, по Млечния път.

Мълчание. Внезапни и разтеглени една след друга пулсации, които да запълнят неговия свят. Всичко ли свърши? Наистина ли всичко свърши?

Отново кратки излайвания, последвани от вой. Някога той умееше да прави много неща, някои още помни. Сега всички са недостъпни за него освен изчакването.

Не. Все пак има нещо, с което да го запълни.

Меко, но с нарастваща сила запява песен.

Не може да се каже, че Първият човек подскачал от радост при вида на тъмния подземен свят, в който бил създаден. Споделял го с осем други човешки същества, с мравките и с бръмбарите, по-късно със скакалците, които срещали по време на своите странствания, и с Койота — Първия разгневен, Този, който се появил във водата, Мършавия скитник. Всички се размножавали, а после към тях се присъединили водните кончета, осите и хората прилепи, както и Мъжът паяк и Жената паяк. Мястото станало пренаселено и неудобно. Последвали стълкновения.