Мисля, че се запознах с Лидия Ванс на първото си четене. Бяха ме поканили да чета поезия в книжарницата на авеню „Кенмор“. Аз пак бях уплашен до смърт. Чувствах и превъзходство, но най-вече бях уплашен до смърт. Когато влязох, всички места бяха заети. Питър, собственикът на книжарницата, който живееше с една негърка, беше натрупал пред себе си сума ти пари.
— Мамка му — прошепна ми той. — Ако винаги събирах по толкова народ, щях да изкарам достатъчно за още едно пътуване до Индия!
Когато влязох, хората започнаха да ръкопляскат. Щях да се пръсна от гордост.
Четох трийсет минути, после обявих почивка. Все още бях трезвен и усещах върху себе си погледите откъм тъмното. Няколко души дойдоха да се запознаят с мен. После настъпи кратка пауза и се появи Лидия Ванс. Аз седях на една маса и пиех бира. Тя сложи и двете си ръце на масата и се наведе, за да ме погледне отблизо. Имаше дълга кафява коса, впечатляващо дълъг нос и беше малко кривогледа. Но излъчваше жизненост — човек веднага усещаше, че е влязла в стаята. Между нас сновяха вибрации. Някои от вибрациите не бяха много ясни, но ги имаше. Двамата се гледахме известно време. Лидия Ванс носеше велурено каубойско яке с широка яка. Имаше хубави цици.
— Иска ми се да ти откъсна яката — казах аз. — Можем да започнем оттам.
Лидия се обърна и си тръгна. Номерът ми не беше минал. Никога не знаех какво да кажа на жените. Но пък имаше хубав задник. Проследих го, докато се отдалечаваше. Джинсите й го очертаваха идеално, а аз не откъсвах очи от него.
Когато приключих с втората половина от четенето, вече бях забравил за Лидия, както забравях за жените, с които се разминавах по улицата. Взех си парите, дадох автографи на няколко салфетки и хвърчащи листа и се прибрах с колата.
Тогава все още всяка вечер пишех първия си роман. Никога не започвах да пиша преди 6:18 вечерта, защото тогава свършваше работното ми време в пощата. И така, една вечер в шест у нас дойдоха Питър и Лидия Ванс. Отворих вратата, а Питър каза:
