Лебедова песен [bg]

— Слушайте, полковник! — провикна се Роланд.

Маклин се ослуша. Не чуваше нищо друго освен собственото си сърцебиене и свистенето на наранените си бели дробове.

— Чувам вятър! — каза момчето. — Чувам вятър там горе! — То се протегна и усети движението на въздушни маси. Тихият звук на виещия навън вятър идваше точно над тях. Прокара ръце през смачканата стена вдясно, а после и вляво… и напипа метални стъпала. — Има път нагоре! Точно над главите ни се намира друга шахта! — Роланд хвана най-долното стъпало и използва останалите, за да се изправи прав. — Ще се покатеря — каза на полковника и се зае.

Воят на вятъра се усили, но все още нямаше светлина. Момчето се беше изкатерило около пет-шест метра, когато ръката му докосна някакво метално колело над главата му. Пръстите му заопипваха наоколо и намериха напукана бетонна повърхност. Помисли си, че е попаднало на капака на люк, като онези на кулите на подводниците, които можеха да се отварят и затварят с помощта на подобно колело. Само че усещаше силно движение на въздуха. Вероятно взривът беше разместил люка, защото вече не беше запечатан.

Роланд сграбчи металното колело и се опита да го завърти. Нещото не помръдваше. Той изчака минута, за да събере сили и решителност. Ако някога беше имал нужда от мощта на Кралския рицар, това беше моментът. Нападна колелото отново. Този път му се стори, че се помести със сантиметър, но не беше сигурен.

— Роланд! — провикна се полковник Маклин отдолу. Най-накрая беше свързал правилно плановете в главата си. Вертикалната шахта беше използвана от поддръжката, за да сменя въздушните филтри и преградите в този сектор. — Някъде там трябва да има бетонен капак! Отваря се на повърхността!

— Намерих го! Опитвам се да го отворя! — Момчето се хвана за най-близкото стъпало с една ръка, стисна колелото и направи нов опит да го завърти с всяка останала в мускулите му капка сила. Разтресе се от усилието. Очите му бяха затворени, а по челото му изби пот. „Хайде де! — прикани Съдбата, Господ, Дявола или който там отговаряше за тези неща той. — Хайде!“

Продължи да влага всичките си сили в задачата и нямаше намерение да се отказва.

Металното колело помръдна. С два сантиметра. После с пет. После с десет.

— Успях! — провикна се Роланд и започна да върти колелото с туптяща от болка ръка. Някаква верига задрънча върху зъбите на зъбни колела и вятърът запищя. Люкът беше поддал и се вдигаше, но все още нямаше никаква светлина.

Роланд завъртя колелото с четири пълни оборота, след което се разнесе пронизителният вой на вятъра, който задуха в шахтата като обезумял и посипа лицето му с щипещи песъчинки. Едва не го събори и момчето се хвана с две ръце за стъпалото, докато вятърът го брулеше. Беше отслабнало от борбата си с колелото, но знаеше, че ако се пусне, бурята ще го засмуче и ще го запрати в мрака като хвърчило и никога вече няма да го върне обратно на земята. Развика се за помощ, но дори сам не чуваше гласа си.