Мъртви води [bg]

Не бях успял да се свържа с Лънди, когато Рейчъл зави от пътя и се насочи по коловоз, обграден от разраснали се шубраци. Свършваше пред стара съборетина и, когато я видях, предчувствието, което изпитвах, се усили. Тънеше в мрак и беше висока, но непропорционална тухлена постройка с напукани и заковани прозорци. Обкръжаваха я големи, стари дървета, които се бяха вкопчили в нея с възлести стволове и мъртви клони.

Рейчъл изключи двигателя. Няколко секунди тишината бе нарушавана само от тропота на дъжда по покрива на колата, после Рейчъл се обърна на седалката си с лице към Едгар. Не беше помръднал по време на пътуването и не показваше признаци да иска да излезе и сега.

— Пристигнахме, Едгар. У дома…

Не последва отговор.

— Хайде де, не искаш ли да се прибереш?

Той поклати глава и се сгуши още по-плътно в дрипите си. Рейчъл ме погледна притеснено, преди да се обърне отново към него:

— Защо не? Какво не е наред?

Едгар се сви още по-плътно и наведе брадичка към шията си, за да избегне гледката на тъмната къща.

— Мисля, че той трябва да остане тук — споделих тихо, загледан в неосветения му дом. — Имаш ли фенерче?

Това на телефона ми не беше много ярко, а и щях да съм по-доволен апаратът ми да остане свободен. Рейчъл порови в претъпканата жабка и извади оттам тежко водоустойчиво фенерче. Не казах нито дума, когато излезе от колата заедно с мен. Знаех, че няма смисъл, а и не исках да я оставям сама с Едгар. Щях да предложа да заключим лендроувъра, докато сме вътре, но нямаше нужда да й го казвам. Пътникът ни не забеляза щракването на ключалките и не даде знак, че осъзнава какво означава.

Без светлината на фаровете, навън цареше пълен мрак. Дъждът почти беше спрял, но вятърът продължаваше да вие зловещо и караше невидимите листа и треви около нас неспирно да шептят. Когато включих фенерчето, лъчът му замахна като меч през плетеница шубраци и плевели. Рейчъл потрепери, щом осветих тъмната къща.

— Боже, как не ми се влиза вътре! Смяташ ли, че трябва?

И аз не исках, но не виждах какъв друг избор имаме. Нещо беше прогонило Едгар от дома му в ужас и ако имаше дори мака вероятност вътре да се намира Стейси Кокър, не можех да я пренебрегна. Нито да чакам пристигането на полицията. Ако той беше довел момичето тук, несъмнено беше тежко пострадало, иначе досега да се е свързало с някого. А и думите на Едгар продължаваха да звънят в ушите ми.

Тя спи.

— Остани тук. Ще вляза да погледна — казах й. Вероятно нямаше нужда да се говори тихо, но въпреки това шепнех.

Тя се засмя нервно и също заговори шепнешком.

— О, да, ще се чувствам много по-добре, ако остана тук сам-сама!

Осветих с фенерчето обраслата градина, докато напредвахме към вратата. Лъчът очерта поредица предмети в тревата. На неравни интервали от нея стърчаха черупки, камъни и парчета плавей. Предположих, че са поставени за украса, но после видях от прясна на вид купчинка пръст да стърчи стридена черупка и осъзнах какво гледаме.