Сред лешояди
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Отечество»
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Сред лешояди». Краткое содержание книги:
— Уф, уф! — прозвуча почти от всяка уста, а вождът на шошоните се обърна към Винету с въпроса:
— Защо моят брат нарича това място Козо-тип-тупа, Устата на ада? Не е ли по-добре да бъде наречено Патаския-тупа, Устата на небето? Ойтка-петай никога досега не е виждал нещо по-прекрасно.
— Моят брат не бива да се заблуждава. Често злото се появява отначало в красива премяна. Но умният мъж отсъжда едва когато е изчакал да види и края.
Погледите на възхитените индианци бяха все още втренчени с нескрито удивление във великолепното зрелище, когато изведнъж се разнесе гръм, подобен на предишния, и незабавно картината се промени. Водният стълб се сниши и изчезна. За няколко секунди се откри дупката, откъдето той беше изригнал. Чуваше се само някакво глухо боботене, а после на отделни тласъци дупката започна да бълва жълто-кафяви кръгове пара. Отделните тласъци ставаха все по-чести и по-чести, докато накрая се сляха в пронизително съскане. Цветните кръгове преминаха в стълб от черен дим и сега дупката започна да изхвърля някаква тъмна тинеста маса, която се издигна почти на същата височина като водния фонтан преди малко, разпространявайки наоколо страшна воня. Много по-надалеч от нея полетяха някакви твърди тела и винаги когато ставаше това, се разнасяше звук, подобен на гневно ръмжене, което можем да чуем в менажериите от дивите зверове, малко преди да бъдат нахранени. Тези изригвания се редяха на последователни тласъци, а в промеждутъците им откъм кратера долитаха такива вопли и степания, сякаш нейде долу в бездната живееха душите, прокълнати на вечни мъки.
— Ва-по, ужасно! — възкликна Смелия бик.
— Е — попита Винету, — моят брат все още ли иска да наречем тази дупка Уста на небето?
— Не. Нека дълбоко в нея бъдат погребани всички неприятели на шошоните! Не е ли по-добре да продължим пътя си?
— Ще продължим, но ще спрем да лагеруваме долу, точно до Устата на ада.
— Уф! Необходимо ли е? Миризмата е ужасна.
— Да, но днес адът реве за последен ден. Няма повече да дразни носовете на шошоните.
Апачът отведе своя придружител на известно разстояние покрай ръба на скалата до мястото, където по-рано брегът се е състоял от по-меки скали и пръст. Тук дейността на скритите земни сили се забелязваше далеч нагоре по височината. Преди столетия тук се е намирал кратер, който бе погълнал цялата стена на високия бряг. Меката пръст бе продължила на се свлича и така се беше образувало свлачище, осеяно доста нагъсто с полуизгнили дънери и каменни отломъци.
Това планинско свлачище бе стръмно и никак не изглеждаше безопасно. Имаше многобройни дупки със сернистожълти ръбове, от които се издигаха водни пари — сигурен признак, че в земята има кухини.
— Оттук ли иска да се спусне моят брат? — попита Ойтка-петай апача.
— Да. Няма друг път.
— Няма ли да пропаднем в земята?
— Това може да се случи много лесно, ако не сме предпазливи. Когато Винету беше тук с Олд Шетърхенд, той внимателно огледа околността. Има места, където дебелината на земната кора е т по-голяма от ширината на човешка длан. Но Винету ще язди начело. Конят му е умен и няма да стъпи там, където ни дебне опасност. Нека моите братя ме следват спокойно.
Той подкара коня си към края на свлачището и без да слиза от седлото, започна бавно да се спуска надолу. Индианците го последваха колебливо, но щом видяха колко предпазливо Илчи разучава земята с копитата си, преди да направи крачка напред, те вече успокоени се довериха напълно на водача си Винету.
— Нека моите братя яздят далеч един зад друг — нареди той, — та земята да има да носи винаги само тежестта на един ездач. Появи ли се опасност някой кон да пропадне с предните си крака, нека с помощта на юздата ездачът незабавно го вдигне на задните крака и да го накара да се обърне назад.
За щастие никой не изпадна в подобна беда. Вярно, че преминаха над няколко места, където земята кънтеше на кухо, но колоната се добра щастливо до реката. Тук водата бе необикновено топла. Повърхността й беше синьо-зеленикава и мазна и блестеше във всички цветове на дъгата, докато малко по-нагоре вълните, които плискаха брега, бяха чисти и прозрачни. На това място накараха конете да навлязат в реката и те я преплуваха без никакво затруднение. После Винету отново свърна надолу в посока право към Устата на ада.