Нежна завист

— Здравей, Гейл — извиках, когато влязох в апартамента, усмихната до уши като джуджето Веселушко. Имаше ли джудже с такова име? Е, аз щях да се превъплътя в него и да изглеждам весела, радостна, щастлива, безгрижна и доволна.

По бръмченето на сешоара познах, че мишената Том все още не е в обсега на Гейл. А и бикините й бяха разпилени по целия диван.

— Здрасти, Алекс. Подранила си. Имаш ли някакви планове за тази вечер? — попита тя. — Глупав въпрос, ти никога не излизаш, нали?

— Може би днес ще изляза — отвърнах. Гейл се засмя.

— Е, добре, радвам се за теб. Впрочем Томи ще дойде да ме вземе след малко.

— Къде ще ходите този път?

— На прием във френското посолство. Или беше в Британския музей, а в посолството следващата седмица… — Завъртя се пред огледалото и разреса блестящите си златисти коси. Бе облечена с лъскава рокля, която прилепваше плътно към изваяните й форми. Над клепачите й блестеше брокат, а червилото й бе съвсем бледорозово. Приличаше на морска сирена. — Води ме на страхотни места.

Изсумтях.

— Томи ще се зарадва, че си у дома, все пита за теб.

— Така ли?

— Интересува се дали ще бъдеш тук, когато дойде или когато се върнем. Господи! — Гейл докосна устните си с лакирания си маникюр. — Може би не иска да се засечете. Алекс, може би е по-добре да излезеш.

— Ще се наложи да го преглътне — изкрещях, обзета от ярост при мисълта, че тези въпроси наистина са намеци. — Аз живея тук!

— За бога! — Гейл се нацупи и запрати своя «Мейсън Пиърсън» към другия край на стаята. — Непоправима егоистка си, Алекс. Ако направиш нещо, за да провалиш връзката ми с Том, ще те убия.

— Толкова ли го харесваш? Познавате се едва от месец — отчаяно изтъкнах.

— Е, мисля, че е мъжът, когото винаги съм търсела — прочувствено заяви Гейл като в някаква драма. — Наистина. Той е идеалният джентълмен, харесвам къщата му, разбираме се чудесно и… вече съм готова. — Взе четката и я прокара през косите си още няколко пъти. — Да, мисля, че е време.

— За какво?

— Да уредя живота си. Брак, деца… Мама винаги твърди, че това са нещата, които правят една жена пълноценна.

— Но истински ли обичаш Том?

— О, много — увери ме Гейл. — Той е моето малко слонче.

— Твоето какво?

— Така го наричам, защото е толкова силен и никога не забравя да се обади — обясни Гейл, докато се пръскаше обилно с «Дюн».

На вратата се позвъни и бях благодарна. Дори затръшването на портите на ада би било добре дошло за мен като сигнал за край на този разговор.

— Ти отвори, Ал, ще се престоря на заета — каза Гейл с пискливия си глас, изтича в стаята си и затръшна вратата.

С неохота станах и отидох да отворя на Том. Не можах да видя с какво е облечен, защото двадесет и четирите розови рози, които пъхна в лицето ми, го закриваха.