Един изстрел
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Един изстрел». Краткое содержание книги:
В същото време бившият военен полицай Джак Ричър обикаля плажовете и баровете на Маями в компанията на скандинавска танцьорка. Докато превърта телевизионните канали в хотелската й стая, той попада на репортаж на Си Ен Ен за убийствата в Индиана и чува името Джеймс Бар. С този човек отдавна го свързва една тайна — тайна за потулено зловещо престъпление. Ричър веднага тръгва за Индиана.
Лий Чайлд става все по-добър, а Джак Ричър — все по-популярен и по-силен!
Наложи му се да чака дълго. По едно време отново се чуха стъпки. Бавни, внимателни, които се приближаваха по тротоара, докато свиха в сляпата уличка. Вече не се чуваше тупкане на гумени токове по тротоара. А само проскърцването на песъчинки под гьон. Мъжът ходеше на пръсти. Беше все по-близо.
Ричър усещаше миризмата му.
Миризма на пот, одеколон, телешка кожа.
Мъжът се спря на метър и нещо от скривалището му, като се взираше безпомощно в мрака. Ричър си мислеше: Още една крачка, и загиваш, приятелю. Още само крачка и за теб играта свършва.
Мъжът не направи крачката. Обърна се и се върна назад, към широката улица.
Ричър се изправи и го последва — бързо и безшумно. Сега ролите са разменени, приятелю, каза си той. Сега аз съм зад теб. Аз съм ловецът, а ти — дивечът.
Ричър беше значително по-едър от мнозинството хора и това в известен смисъл го правеше доста тромав, но при нужда можеше да се движи бързо и беше особено добър в преследването — едно ценно умение, усвоено след дълга практика. Наред с концентрацията и способността да предвижда ходовете на обекта. Да отгатва кога ще забави крачка, ще се спре, ще се обърне или огледа. За да бъде винаги готов. Защото в преследването е за предпочитане да изостанеш с още десетина метра, отколкото да избързаш и да бъдеш разкрит.
Мъжът с коженото яке претърси всички странични улички, пасажи и входове по двата тротоара. Не особено професионално, но старателно. Претърсваше и едновременно с това се придвижваше бавно напред, допускайки обичайната грешка на всички старателни некадърници: Още не съм оплескал работата. Не съм се провалил. Той е някъде напред и ще го намеря. На два пъти се обади на някого по телефона, като все така шепнеше, но този път притеснено. Ричър притичваше между сенките, изоставайки взе по-назад, понеже ярките светлини в края на улицата се приближаваха. Мъжът ставаше все по-припрян и небрежен в претърсването. Явно губеше надежда и беше на път да изпадне в паника. На шест-седем метра от следващото кръстовище той внезапно се спря и застана неподвижен.
И тогава се отказа. Просто спря да търси. Застанал по средата на тротоара, той изрече нещо в мобилния телефон, изслуша отговора, после отпусна безпомощно ръце. Прегърбен, продължи пътя си право напред, без да се оглежда, без изобщо се старае да не вдига шум — крачеше тежко и решително като човек, чиято единствена цел е да стигне донякъде, независимо как. Ричър изчака още няколко секунди, колкото да се убеди, че не е номер. После го последва, все така безшумно притичвайки между сенките.
Раскин подмина вратата на бара с телевизорите и продължи по улицата. В далечината се виждаха колите на Лински и на Ченко. Двата кадилака бяха паркирани до тротоара плътно един зад друг и го чакаха. Него — Раскин. Провалилия се. Незабележимия, празното пространство. Ето ме, идвам, каза им мислено той.
Но Лински не го наруга. Може би защото да наругаеш човек на Зека беше равносилно на обида към самия Зек, а това никой не си го позволяваше.
— Сигурно се е заблудил — каза Лински. — Може изобщо да не е искал да мине по тази улица и е кривнал по някоя от преките. Или пък се е отбил в някой пасаж да се изпикае и после ти е излязъл в гръб. Ти огледа ли се зад себе си?
— Разбира се! — излъга Раскин.
— И сега какво? — попита Ченко.
— Ще се обадя на Зека — каза Лински.
— Той ще побеснее — каза Владимир. — Почти го бяхме пипнали тоя тип.
Лински набра номера. Предаде с няколко думи лошата новина и изслуша отговора. Раскин наблюдаваше лицето му. Но лицето на Лински беше непроницаемо както винаги. Важно качество, жизненонеобходимо за оцеляването му, придобито след дълги тренировки. Освен това разговорът беше кратък. Няколко думи от него към Зека, няколко думи обратно. Неразличим синтетичен шум в слушалката.
Лински натисна копчето и прекъсна разговора.
— Продължаваме да търсим — каза той. — В радиус един километър от мястото, където го е забелязал най-напред Раскин. Зека ни праща Соколов. Каза, че като сме петима, сигурно ще се справим.
— Нищо вече не е сигурно — каза Ченко. — Освен това, че си го докарахме сами и че няма да спим тая нощ.
Лински му подаде телефона.
— Защо не се обадиш на Зека да му го кажеш лично?
Ченко не отговори.
— Ти тръгваш на север, Ченко — каза Лински. — Владимир, ти на юг. Раскин, ти се връщаш на изток. Аз поемам на запад. Като дойде Соколов, ще видим къде има най-голяма нужда от него.