Полет над кукувиче гнездо
- Автор: Киси Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Неделчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полет над кукувиче гнездо». Краткое содержание книги:
Той се взря между птиците, разминавайки се с дънера, и изведнъж гладките вълни се набръчкаха от гмуркащи се птици и подскачащи рибки и от лъскавите сребърносинкави гърбове на сьомгата, която цепеше водата. Забелязах, че един от гърбовете спря, обърна се и се насочи към някакво петънце на трийсетина метра от края на въдицата ми, където би трябвало да е мойта херинга Аз замръзнах, сърцето ми заби лудо, после усетих, че и двете ми ръце подскочиха, сякаш някой беше ударил въдицата с топка, и кордата започна така бясно да се отвива от макарата изпод палеца ми, че го прежули до кръв. „Използвай контрата!“ — изкрещя ми Джордж, само че какво ти разбирах аз от контри, просто притисках още по-силно пръста си, докато кордата тръгна по-бавно и накрая съвсем спря. Огледах се и видях, че и другите три въдици подскачат като мойта. Останалите момчета от вълнение се смъкнаха от покрива на каютата, но само ни се пречкаха.
Нагоре! Нагоре! Дигай върха нагоре! — крещеше Джордж.
— Макмърфи! Излез да видиш к’во става!
— Господи, Фред, ама ти я улови мойта риба!
— Макмърфи, помогни ни!
Чух смеха на Макмърфи и с крайчеца на окото си го зърнах на вратата на каютата — явно нямаше намерение и пръста си да мръдне, а аз бях толкова зает с рибата си, че нямах време да го моля за помощ. Всички му крещяха да направи нещо, но той не се поместваше. Даже докторът, който държеше дънната въдица, и той молеше Макмърфи за съдействие. А Макмърфи само се смееше. Накрая Хардинг разбра, че Макмърфи няма да направи нищо, затова грабна куката и изтегли мойта риба в лодката с такова сигурно и грациозно движение, сякаш беше правил това цял живот. Голяма е колкото крака ми, рекох си, колкото стълб на ограда; такава голяма риба не сме хващали на водопадите. Подскача из цялото дъно на лодката като пощуряла небесна дъга! Пръска с кръв и ръси люспи като сребърни монетки, а мен ме е страх да не се прехвърли през борда. Макмърфи така и не се помръдна, за да помогне. Сканлън сграбчва рибата и я притисва към дъното на лодката, за да не вземе да се метне през борда. Момичето изтичва отдолу, вика, че сега е неин ред, по дяволите, грабва мойта въдица и три пъти ме ръгва с кукичката, докато се опитвам да прикрепя към нея херингата.
— Хайде бе, Вожде, ей, че си бавен! Я, ама пръстът ти кърви! Да не те е ухапало това чудовище? Хей, кой ще дойде да превърже пръста на Вожда, бързо!
— Ето ги пак — извиква Джордж и аз мятам кордата през борда, херингата проблясва и изчезва, сребърносинкавите сьомги се втурват в атака и кордата потъва във водата със свистене… Момичето държи въдицата с две ръце и стиска зъби:
— Сега ще те хвана, проклетнице! Сега…!
Тя стои права, стиснала дръжката, на въдицата между краката си и с ръце под макарата, ръчката на макарата се опира в нея, кордата започва да се развива, а тя вика:
— Сега ще те хвана!
Все още е облечена с горнището на Били, но при завъртането си макарата го разтваря и всички в лодката виждат, че отдолу е без фланелката — зяпват, опитват се да се занимават със своите си риби и оставят моята да пляска по дъното на лодката, а ръчката на макарата се върти и пърха точно в гърдата на момичето с такава скорост, че зърното се превръща в едно червено петно.
Били скача на помощ. Единственото, което може да измисли, е да се присегне иззад нея и да й помогне да стисне въдицата още по-здраво между гърдите си, докато накрая самият натиск на плътта й спира макарата. В тоя момент тя вече така се е стегнала и гърдите й изглеждат толкова твърди, че, мисля си, дори те двама с Били да отпуснат ръце, въдицата пак няма да се помръдне.
Цялата тая шумотевица трае съвсем кратко време, секунда — мъжете кряскат, борят се, псуват, внимават за въдицата си, но и не свалят очи от момичето; там долу в краката ни Сканлън води кървава, бурна схватка с моята риба; кордите са се оплели и са се пръснали във всички посоки; очилата на доктора са се замотали в една от тях и се мандахерцат на верижката си на около три метра от лодката, а рибите се блъскат в проблясващите им стъкла; момичето псува като бясно и оглежда голите си гърди, едната бяла, а другата болезненочервена — изведнъж Джордж отмества за момент погледа си и нахаква лодката в дънера. Моторът загасва.
През всичкото това време Макмърфи се смее. Цял се е залепил за каютата, а смехът му се разнася над водата — смее се на момичето, на момчетата, на Джордж, на мен, дето си смуча кървящия пръст, на капитана, който остана на кея, на велосипедиста, на ония двамата от бензиностанцията, на петте хиляди къщи, на Старшата, въобще на всичко. Защото знае много добре, че трябва да се присмиваш на онова, което ти причинява болка, за да запазиш равновесие, за да не се побъркаш от тоя гаден свят. Той знае, че във всичките тия неща има болка; знае, че пръстът ме смъди, че неговата приятелка е наранила гърдата си, че докторът си е изгубил очилата, но не позволява на болката да притъпи смеха така, както не позволява на смеха да притъпи болката.