Нощта на снайпера
- Автор: Хънтър Стивън
- Серия: Bob Lee Swagger #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нощта на снайпера». Краткое содержание книги:
Боб Лий Суагър не иска да буди демоните от миналото — когато баща му загива, той е едва 10-годишен и убийството променя завинаги живота му. Но докато преглежда старите бележници на своя баща, Боб открива очебийни разлики между официалната версия и записките на Ърл Суагър за последния случай, който е разследвал в деня на смъртта си. Връщането на Боб Лий Суагър и Ръс Пюти в градчето Блу Ай, където се е случило всичко преди 40 години, има ефекта на взривила се бомба. И първите, които ги пресрещат по пътя, са десет тежко въоръжени наемници. Боб Десетката отново е на огневата линия…
— Нямам уимбълдънската купа — каза генералът. — Най-добрата ми година, но ти я взе. През седемдесет и първа.
— Сър, ако знаех, че има празнина във витрината ви с награди, щях да пропусна един или два изстрела.
Генералът се засмя:
— Разбира се, всичко това са глупости, но тук през цялото време идват клиенти. Това ги впечатлява. А сега, джентълмени, какво искате? — Той запали пура и се облегна удобно в стола си, сякаш очаква с нетърпение едно приятно прекарване.
— Сър — започна Ръс, — бях нает за съавтор на историята на Боб Лий Суагър от „Президио Прес“ в Сан Франциско. Искаме да се опитаме да обрисуваме по-широката основа на историята му, която ще включва американските снайперисти във Виетнам и техните учебни програми и как те са повлияли на войната. Няма много данни за армейските снайперисти, въпреки че, както разбрах, те имат много по-високи бройки от морските пехотинци.
— Това нямаше нищо общо с качествата на хората — каза генералът с лекота, постигната от практиката му на началник. — На ниво сержантски състав всички американски родове войски разполагат с крайно талантливи и мотивирани хора. Морските пехотинци останаха твърдо свързани с точната стрелба като сърцевина на своята служба. Това е правилно, както историята многократно е доказвала. На армията беше възложено да разработва и усвоява най-новите технологии за водене на сухопътни сражения. Това беше моята задача. Оттам произлезе „Оцелот“. Започнах в началото на петдесетте, опитвайки се да разработим технология, която щеше да предостави нощта на американските снайперисти.
— Оптически прицел М–3 — намеси се Боб.
— Боклук — каза генералът, изпускайки голямо кълбо дим. — Обемист, груб, ужасен, с уморителна склонност да показва растителността по-ясно, отколкото врага. Толкова тежък, че можеше да бъде монтиран само върху лека пушка, като например недорасла карабина. Но… беше едно начало.
— Да, сър — съгласи се Боб. — Без съмнение, ако имахме вашата екипировка в Нам, можехме здраво да им наритаме задниците.
Генералът не го слушаше.
— Знаеш ли каква беше разликата между армейската снайперска програма и тази на морската пехота? Имам предвид казано направо? Обичам бойния дух на морските пехотинци, но нашите резултати бяха много по-високи. Знаеш ли защо?
Ръс пребледня вътрешно. Знаеше, че това е последното нещо, което Суагър би искал да чуе от този ухилен саморекламиращ се павиан.
— Не, сър — с равен глас отговори най-накрая Боб.
— Морската пехота някак си не успя да се обвърже на концептуално равнище с технологията. На някакво подсъзнателно ниво те още вярваха в романтичната идея за личния героизъм. Отказаха да влязат в модерните времена. Вие, снайперистите от морската пехота, бяхте като пилотите от Първата световна война или каубоите, размахващи револвери и тръгващи сами да се сражават с врага един на един. Ние вярвахме в екипния дух, модерната технология и броенето на трупове. Нашите бройки бяха толкова по-високи. Ние виждахме същността на нещата: ставаше дума да се убиват враговете, а не да се дуелираме с тях. И нашите снайперски екипи влизаха в зоната и не оставяха нищо освен отпечатъци. Когато поваляхме някой виетконговец, не го брояхме, докато на следващата сутрин не можехме да стъпим с ботата на гърдите му. Наричахме ги „отпечатъци“.
— Да, сър — каза сдържано Боб с безизразно лице. — Сигурно е, че бих искал да поработя в джунглата с такава екипировка.
След като си каза репликата, генералът се върна към техническите подробности и тайните.
— М–3 беше голям напредък в сравнение със системата М–2 от Втората световна война. Въпреки това в Корея войниците я мразеха, а самата армия не я разбираше истински или не искаше да го направи. Моя беше идеята да се вкара в нощния бой и да се направи опит за изработване на доктрина. За щастие някой прочел идеята ми в „Инфарнтри Джърнъл“ и ми беше дадена възможност да практикувам онова, което проповядвах. Нарекохме проекта „Невидимо лъчение“ и го разработвахме в Кемп Чафий. Там се опитахме да измислим как да се провеждат операции през нощта с прибори за нощно виждане. Бяхме вързани за проклетите М–3. Но поне можахме да покажем на момчетата по изследванията и разработките какво е нужно за воденето на нощен бой. До този момент никой не знаеше с точност. Просто бяха изкопирали германския прибор.