Сърца в Атлантида

Не пишеше нищо за себе си. Не пишеше и как вървят уроците по математика. Не пишеше дали си има приятел, но Боби реши, че може би си има. Дори няколко.

С изтръпнали и треперещи ръце взе запечатания плик. Сърцето му биеше лудо. На плика беше написано само името му. Това беше почеркът на Тед. Веднага го позна. С пресъхнала уста и насълзени очи отвори плика, който не беше по-голям от тези, в които децата изпращат първите си картички за Свети Валентин.

Първо усети най-приятната миризма в живота си. Тя му припомни как беше прегръщал майка си като малък, уханието на косата й и на парфюма й. Накара го да си спомни как ухаеше паркът „Комънуелт“ през лятото. Спомни си миризмата на книги и мастило в библиотеката на Харуич. Сълзите потекоха по страните му. Вече беше свикнал с мисълта, че остарява, но да се чувства по-млад — да знае, че може отново да се чувства по-млад — беше много объркващо и шокиращо.

Вътре нямаше нито писмо, нито бележка. Когато Боби обърна плика, от него изпаднаха розови цветове, но това бяха най-червените рози, които беше виждал някога.

„Кръвта на сърцето“ — помисли си той развълнувано. За пръв път от години насам си спомни как можеше с мислите си да е някъде другаде. Те сякаш политаха. Розите светеха на тъмната повърхност на бюрото му като рубини, като тайните лъчи от скритото сърце на света.

„Няма само един свят — помисли си Боби. — Не е само един. Има и други светове освен този. Милиони други светове, които се въртят в спиралата на Кулата. — После си каза: — Той отново им е избягал. Отново е свободен.“

Цветовете не оставяха място за съмнение. Те бяха всички отговори, които можеше да иска човек: всичките „да“, всичките „може би“, всичките „можеш“, всичките „истина е“.

„Сега се движат бързо, а сега спират“ — помисли си Боби. Знаеше, че е чувал тези думи и преди, но не можеше да се сети къде и защо си ги е спомнил. В този момент не го интересуваше.

Тед беше свободен. Не в този свят и в това време. Този път беше избягал в друга посока, в някой друг свят.

Боби внимателно събра цветовете, сякаш бяха копринени монети. Събра ги в шепите си и ги вдигна към лицето си. Можеше да се задуши от уханието им. Тед беше част от тях с неговата смешна походка, с неговата бяла коса и с никотиновите петна на двата пръста на дясната ръка.

Когато беше нападнал Хари Дулин, за да отмъсти за Каръл, Боби беше чул гласа на Тед. Тогава реши, че е плод на въображението му. Сега си мислеше, че е бил истински, нещо, което беше част от цветовете и беше специално за него.