История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001
- Автор: Константинов Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001». Краткое содержание книги:
През 1926 г. бяха създадени и нормални условия за развитие на БЗНС. Привържениците на Коста Томов създадоха БЗНС „оранжев“, а по-голяма част от дружбите подкрепили Димитър Гичев, Вергил Димов, Константин Муравиев образуваха БЗНС „Врабча 1“ — отстояващи идеята за самостоятелна земеделска власт. И двете фракции претендираха, че продължават идеите на Ал. Стамболийски, но демонстрираха непрекъснато „преговори“ и „разриви“ помежду си и търсене контакти с БЗНС „Стара Загора“ на Д. Драгиев.
Националнолибералната партия е по това време всъщност блок от различни либерални крила. В нея се образуват две главни формации — една начело с Б. Смилов и Христо Статев, подкрепяща Сговора (като двамата влизат в кабинета през 1931 г.) и другата — водена от Димо Кьорчев, Димитър Върбенов и Георги Петров — се ориентира към сътрудничество с опозицията.
Разцепление има и в БРСДП (о), като групата около Димо Казасов, Асен Цанков и д-р Петър Джидров подкрепя бившия премиер Ал. Цанков, а ЦК начело с Янко Сакъзов, Кр. Пастухов и Гр. Чешмеджиев се обявява против Сговора, за съюз с опозицията. По-късно, преминавайки през различни перформации, Димо Казасов се озовава в политическия кръг „Звено“. Демократическата партия (привличайки десните опозиционни групи, националлибералите, БЗНС „Оранжев“, Радикалната партия, стремейки се да привлече БЗНС „Стара Загора“ и БРСДП (о) и запазилия значителна социална опора и авторитет БЗНС „Врабча 1“) образува функционално обединение, което беше истинска заплаха за Демократичния сговор. То не можа да го преодолее на изборите през 1927 г., но на изборите през юни 1931 г. успя да се наложи. Демократите, БЗНС „Врабча 1“, националлибералите на Д. Върбенов, радикалите и БЗНС „Стара Загора“ образуваха коалиция „Народен блок“, който спечели изборите през 1931 г. с мнозинство над „Народната коалиция“ (Сговора и националлибералите на Б. Смилов), „Трудовия блок“ и БРСДП (о).
До лятото на 1931 г. обаче, когато правителството на Сговора (водено от Ляпчев) падна, министър-председателят успя да осъществи успокояване на политическото напрежение в страната и извоюване на престиж на България в чужбина.
Сам роден в Македония, свързан с националноосвободителните и обединителни борби на България, А. Ляпчев се стремеше с всички възможни средства (дори и пренебрегвайки понякога исканията и интересите на ВМРО) да бъдат признати малцинствените права на българите останали под чужда власт, да се отворят техните училища и църкви, да се допусне разпространение на български книги, вестници и списания, позовавайки се на принципите и закрилата на Обществото на народите. За да се постигне това обаче, се налага поддържане на добросъседски отношения. В определени моменти се явява в противоречие с революционния дух, присъщ на дейците на ВМРО, която след убийството на Тодор Александров бе възродена от най-верния му последовател Иван Михайлов. За съжаление обаче, в организацията продължаваха унищожителни вътрешни борби не само срещу агентите на чужди сили, но на определени периоди унищожителни противоборства с малцинството македонци „протогеровисти“, които биваха обвинявани, че получават материална подкрепа от Белград и от „федералис-тите“, чието пък седалище (под подозрителната опека на Коминтерна) се намираше във Виена.
С една дума Македонският проблем, заедно с Тракийския, Добруджанския (а и този за Западните покрайнини) представляваха същността на българския национален въпрос. Балканските страни, обсебили българско население и територии, се явяваха (колкото и противоположни други техни интереси да имаха) естествени съюзници срещу България в защита на териториалните си присвоявания.
Забележително е, че в този период на нестабилност у нас, апетитите за присвояване на нови части от българската земя продължаваха ту у едни, ту у други съседи. Борис III не напразно се опасяваше, че всяка вътрешна дестабилизация може да даде поводи за външна инвазия. Току-що стихнали в Белград (след провала на кампанията за дестабилизация посредством емигрантите-емисари на Коминтерна в Ниш, положение, от което Югославия се стремеше и беше готова всякога да се възползва), на 18 октомври 1925 г., след провокиран инцидент на границата, гръцката армия нахлу в България с претенции да окупира Петрич и околностите му. Гръцките войски бяха спрени от незначителни български подразделения пред Петрич и правителството отнесе веднага въпроса до Обществото на народите. Царят прояви изключителна гъвкавост и хладен разум и не само не позволи разрастване на инцидента, но използва авторитета си и го ликвидира (при което Обществото на народите призна за виновна Гърция и я осъди да заплати 30 милиона лева обезщетение на България, което Атина стори безотказно).