Възпламеняване
- Автор: Коллинз Сьюзен
- Серия: Игрите на глада #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Възпламеняване». Краткое содержание книги:
Момичето почва да диша учестено. Свободната й ръка се потапя в кръвта на гърдите й и прави леки въртеливи движения, сякаш рисува нещо.
— Още не съм успял да нарисувам дъга. Появяват се изведнъж и изчезват толкова бързо. Все нямам достатъчно време да ги уловя. Малко синьо тук, малко червено там. И после избледняват. Разтварят се във въздуха — продължава Пийта.
Момичето-морфлинг е хипнотизирано от думите на Пийта. Сякаш е в транс. Тя вдига трепереща ръка и рисува върху бузата на Пийта нещо, което ми прилича на цвете.
— Благодаря ти — прошепва той. — Много е красиво.
За миг лицето на момичето грейва в усмивка и тя издава леко писукане. После отпуска кървавата си ръка на гърдите, издишва за последен път и оръдието гръмва. Усещам как отпуска ръката ми.
Пийта я занася до водата и я пуска. Връща се и сяда при мен. Известно време момичето-морфлинг се носи към Рога на изобилието, а после се появява ховъркрафтът. От него се спуска метална лапа с четири пръста, хваща я, издига я в нощното небе и тя изчезва.
Финик се връща при нас — събрал е стрелите ми, все още мокри от маймунска кръв. Оставя ги до мен на пясъка.
— Помислих си, че може да ти потрябват.
— Благодаря — казвам аз. Нагазвам във водата и отмивам кръвта от оръжията и от раните си. Връщам се в джунглата да събера мъх, за да ги изсуша, и виждам, че всички маймунски трупове са изчезнали.
— Къде отидоха? — питам.
— Не знаем точно. В един момент лианите се раздвижиха и после труповете изчезнаха — казва Финик.
Взираме се към джунглата, вцепенени и изтощени. В тишината забелязвам, че местата, където капчиците мъгла са попаднали върху кожата ми, са хванали коричка. Престанали са да ме болят и започват да ме сърбят. Приемам го като добър знак. Че вече заздравяват. Хвърлям поглед към Пийта и към Финик, и виждам, че и двамата се чешат по лицето. Да, тази нощ е пострадала дори красотата на Финик.
— Не се чешете — казвам им аз, въпреки че съм обзета от неистово желание да се чеша. Но знам, че майка ми би им дала точно такъв съвет. — Ще предизвикате инфекция. Дали е безопасно пак да отидем за вода?
Връщаме се при дървото, където Пийта правеше дупка за канелката. Двамата с Финик заставаме с насочени оръжия, а Пийта вкарва канелката. Засега няма опасност. Пийта е намерил добра жила и водата започва да блика от канелката. Утоляваме жаждата си и подлагаме сърбящите ни тела под струята. Пълним няколко черупки с вода за пиене и се връщаме на брега.
Още е нощ, до изгрева едва ли остават много часове. Освен ако гейм-мейкърите не пожелаят друго.
— Защо вие двамата не си починете малко? — предлагам аз. — Ще остана на пост.
— Не, Катнис, по-добре аз — казва Финик. Поглеждам го в очите, в лицето, и разбирам, че едва сдържа сълзите си. Магс. Нека го оставя насаме, за да си поплаче за нея.
— Добре, Финик, благодаря.
Двамата с Пийта лягаме на пясъка и той веднага се унася. Взирам се в тъмното и си мисля колко неща се случиха за един ден. Как вчера сутринта Финик беше в списъка на хората, които искам да убия, а сега съм готова да заспя, докато той е на пост. Финик спаси Пийта, а кой знае защо остави Магс да умре. Знам единствено, че завинаги ще му бъда длъжник. Единственото, което мога да направя в момента, е да заспя и да го оставя да скърби на спокойствие. Заспивам.
Когато отново отварям очи, сигурно е девет часът. До мен Пийта все още спи. Над нас е опъната изплетена от трева рогозка, която предпазва лицата ни от слънцето. Сядам и виждам, че Финик не е бездействал. Изплел е две купи, които са пълни с прясна вода. Третата е пълна с миди.
Финик седи на пясъка и ги чупи с камък, за да ги отвори.
— Пресни са по-хубави — казва той, като откъсва мидата от черупката и я пъха в устата си. Очите му са подпухнали, но се правя, че не забелязвам.
При миризмата на храна стомахът ми започва да къркори и посягам да взема една. Виждам, че ноктите ми са покрити с кръв и се спирам. В съня си съм разчесала кожата си до кръв.
— Нали знаеш, ако се чешеш, ще предизвикаш инфекция — казва Финик.
— Така съм чувала — казвам аз. Влизам в солената вода и отмивам кръвта, като се мъча да реша кое мразя повече — болката или сърбежа. Излизам обратно на пясъка, поглеждам нагоре и се провиквам сърдито: — Хей, Хеймич, ако не си много пиян, прати ни нещо да се намажем.
Парашутът се появява над мен почти в същия миг. Протягам ръка и тубичката пада право в нея.
— Крайно време беше — казвам все така сърдито аз, но без да искам се усмихвам. Хеймич. Какво ли не бих дала да поговоря с него пет минути.