Време за умиране
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Време за умиране». Краткое содержание книги:
Мъжeтe oт клана Дънкан искат Ричъp да си oтидe – или да изчeзнe – защoтo сe тpeвoжат нe самo за миналoтo, нo и за цeнния тoваp, кoйтo oчакват. Дoставката закъснява, а клиeнтът им oбича тoчнoстта. Тoй e чoвeк, кoйтo нe бива да бъдe ядoсван. A кланът Дънкан e самo бpънка в началoтo на пpeстъпна вepига, oпасваща пoлoвината свят.
За Джак Ричъp би билo мнoгo пo-дoбpe да си тpъгнe вeднага. Hищo oт ставащoтo нe гo засяга личнo.
За Джак Ричъp тoва e напълнo нeвъзмoжнo. Защoтo има нeща, за кoитo си стpува да умpeш. Защoтo идва вpeмe, в кoeтo лoшитe наистина тpябва да бъдат наказани.
Наемникът на Махмейни се плъзна покрай началото на алеята, подмина я и направи обратен завой. Черният кадилак отби от пътя и спря. Двете му колела останаха на настилката, а другите две стъпиха на банкета. Купето леко се наклони, почти скривайки се в малката затревена падинка. Трудно се забелязваше в мрака, ако се изключеха отблясъците от хромираните части. Но хората на Роси най-вероятно щяха да гледат в обратна посока, към началото на алеята. Всички шофьори го правят. Такава е човешката природа. Управлението на автомобила е колкото физически, толкова и мисловен процес.
Иранецът се подготви да чака. Гледаше на север, защото смяташе, че именно от там ще се появят хората на Роси. Разбира се, те можеха да дойдат и от юг. Затова той нагласи огледалото, за да вижда и в обратна посока. Не че можеше да забележи в далечината кола, която се приближава с изключени светлини. Но хората на Роси нямаха причини да карат с изключени светлини. Би трябвало да са опиянени от постигнатите до този момент успехи.
На пет километра в северна посока се виждаше оранжевото сияние на горящата кола. Но пламъците вече намаляваха. Нищо не гори вечно. Луната беше полускрита в облаци черен дим. С изключение на пожара нощният пейзаж беше спокоен. Нищо не помръдваше. Земята беше такава, каквато е била в продължение на векове — равна, пуста, скучна. Наемникът на Махмейни напрегна взор напред, но не видя нищо.
Продължаваше да чака.
И търпението му се увенча с успех.
Далеч напред и вляво се появи синкаво сияние. Кръгъл балон светлина, който се движеше бързо от запад на изток. Кола, която се приближаваше под прав ъгъл. И която щеше да излезе на шосето на два-три километра от него. А после щеше да поеме наляво и да се отдалечи или надясно — право към него. Иранецът извади пистолета от джоба си и го сложи на съседната седалка. Светлинният балон забави ход и спря. После отново потегли, още по-ярък отпреди. Колата зави надясно и се насочи към него. Той веднага разбра, че не е шевролетът. Начинът, по който се движеха фаровете, сочеше за по-малка, по-ниска и по-бърза кола. Във Вегас така се движеха поршетата и фераритата — с почти опираща в настилката предница и подскачащи или потрепващи фарове.
Той продължаваше да следи колата. Светлинният балон постепенно се раздели на два нервни лъча, които на свой ред се превърнаха в ярки окръжности. Ниско над земята, необичайно близо една до друга. На двеста метра от него скоростта ѝ рязко намаля, а след още стотина тя направи остър завой в алеята. Беше малката червена мазда миата, която беше видял паркирана пред реставрираната ферма на Дънкан. Колата на снахата. Посещението ѝ едва ли беше акт на любезност. Не и в този късен час. Със сигурност беше звъннала по телефона вероятно за да съобщи за срещата си с онзи странен иранец, а домакините я бяха привикали да дойде в името на сигурността. Явно фамилията знаеше, че някои сметки трябва да бъдат уредени още преди разсъмване, и не искаше никой от нейните членове да попадне под кръстосан огън.
Наемникът на Махмейни гледаше как маздата подскача по алеята и спира до старите очукани пикапи. Светлините ѝ угаснаха. Броени секунди по-късно входната врата се отвори да пропусне самотната фигура в осветеното антре, после всичко потъна в мрак.
Иранецът отново насочи вниманието си към пътя. Нощната влага се сгъстяваше и започваше да създава проблеми. Предното стъкло на кадилака се покри със ситни капчици. Ръката му опипа арматурното табло, откри лостчето за чистачките и го включи. Големите гумени пера се раздвижиха. Надясно, наляво, после пак надясно. Стъклото се проясни и стана доста по-различно от задното, което се оказа плътно покрито с роса. През него не можеше да се различи дори кола с включени фарове, защото хилядите ситни капчици щяха да се превърнат в милиони непрозрачни точици, които не пропускат нищо. Лоша работа. По-лоша от очакваното.
Без да отмества очи от пътя, иранецът потърси бутона за нагревателите на задното стъкло. Трудно му беше да го открие, защото без включени светлини арматурното табло тънеше в пълен мрак. А и бутоните бяха много. Това все пак беше луксозна лимузина, натоварена с всевъзможни екстри. Приведе се напред и успя да различи копче с изрисуван зигзагообразен символ и вградена предупредителна лампичка, оцветена в червено. По всичко личеше, че има някаква връзка с отоплението. Натисна го и зачака. Задното стъкло остана без промяна, но седалката под него бързо започна да се затопля. Той изключи бутона и натисна друг. С едно око върху таблото и друго към пътя. Включи се радиото, усилено доста над нормалното. Бързо натисна бутона за втори път и опита следващия, който меко щракна под пръста му.