Магическият кръг
- Автор: Невил Катрин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Магическият кръг». Краткое содержание книги:
Продължавах обаче да недоумявам как, ако всичко това, което Бамби твърдеше, е вярно, Лаф, Пандора и Зоуи се бяха справили така добре след смъртта на Хитлер. В следвоенен Париж обръсвали главите на жени, държали се твърде любезно с Гестапо, и ги карали да маршируват по улиците, за да могат всички да ги обругаят. В много страни след войната публично заклеймявали музиканти, които дори само са участвали в концерти пред нацистите по време на окупацията, и репутацията им била напълно съсипана. А такива като Пандора, стояли твърде близо до властта, получавали дълга присъда — затвор или направо били обесвани. Възникваше много сериозният въпрос: ако Пандора наистина е пребивавала във Виена като една от любимите оперни певици Хитлер по време на войната, както твърдеше Бамби, защо Лаф бе споменал името й като на свой съмишленик, а едва-едва намекна, че и Зоуи е познавала добре Фюрера — наместо да се дистанцира, за да се причисли към хората, стояли настрани от такова познанство?
А имаше и друго — необикновено и почти стряскащо съвпадение в тази вътрешносемейна сага. За него се сетих секунди, преди да затворя очи за откраднати един два-часа сън и да се отправя на среща в Пасището.
Бамби бе споменала, че преди седем години, значи през 1982, се е разразил конфликтът между чичо Лаф и брат й Волфганг във Виена. Точно преди седем години, в 1982, почина чичо ми Ърнест и Сам изчезна напълно от полезрението на всички заедно с наследените ръкописи с руни. До преди няколко дни.
Светлината в предутринния час бе превърнала снега в странна синкавобяла маса, контрастираща на фона на тъмните и злокобни гори. Луната висеше като огромно украшение в обсипаното със звезди пруско-синьо небе. Въздухът миришеше на студ и опасност — нещо обичайно за това време на годината и за този час. Цяла нощ бе валяло и на Пасището не се виждаха никакви следи. Спуснах се до центъра на ливадата и се взрях в мрачните очертания на горите.
Точно тогава снежна топка ме удари по гърба. Запратена беше достатъчно силно, за да събори шапката ми, и след като се разби, част от снега се спусна по голия ми врат. Обърнах се и забелязах как от линията на гората зад мен се отделя силует, за части от секундата мина през осветена от луната ивица и отново изчезна в сенките. По високо вдигнатата ръка схванах, че това е Сам и че трябва да го последвам. Грабнах шапката си, натъпках я в джоба и прекосих ливадата до група елхи, размесени с брези, където ми се стори, че изчезва.
Спрях и се заслушах — глас на бухал долиташе от леко възвишение наблизо и аз се насочих към него до място, където мракът бе направо непрогледен. Спрях, защото вече не знаех накъде да тръгна, и тогава долових тихия му шепот:
— Ариел, вземи това и ме следвай.
Усетих как улавя китката на едната ми ръка, поставя между пръстите й розетката на щека и поема в мрака. Стиснала щеките си в другата ръка, го следвах слепешком. Дълго като на слалом заобикаляхме дървета, докато най-сетне излязохме на открито и видях, че небето е придобило кобалтовосин цвят. Различавах дори силуета на Сам пред мен.
Той спря, извърна се кръгом и промуши ските си между моите, така че заприличаха на преплетени пръсти. След това ме прегърна, така както аз го бях обгърнала онзи път в планината преди осемнайсет години. Долових аромат на кожа и на дим от дърва. Сам зарови лице в косата ми и прошепна:
— Слава богу, Ариел. Жива и здрава си…
— Заслугата не е твоя — промърморих, опряла лице в рамото му.
Той се отдръпна леко назад и се взря в лицето ми — далечната зора настъпваше бавно и в момента единствено лунните лъчи и сиянието на снега едва осветяваха лицата ни.
Не бях виждала Сам повече от седем години. Тогава той бе все още момче. Би трябвало да се сетя, че се е променил. Сега пред мен стоеше висок, широкоплещест, зашеметяващо хубав мъж, с изсечен профил като на баща си и дълга до раменете черна коса, същата като на майка му. Сивите очи бяха запазили загадъчното си сияние, сякаш нещо отвътре ги осветяваше. Признавам, с известно неудобство установих, че пред мен вече не стоеше моят учител от детството ми и мой кръвен брат, а невероятно хубав мъж. Изненадата, с която ме оглеждаше, ми подсказа, че той също бе изумен от промените, настъпили с мен.
— Къде изчезна мършавото момиченце с кокалести колене, което ме следваше като сянка? — попита. — Господи, станала си убийствено хубава.