Нощна сянка

Не можах да се сдържа и изръмжах насреща му.

Той се разсмя и хвърли поглед на Рен.

— Пък и характер има. Това е добре. Тъкмо ще ти е още по-забавно да я укротиш.

Приковал очи в изтривалката, Рен не каза нищо. Емил Ларош ме заобиколи и пристъпи в стаята, като оглеждаше всичко толкова внимателно, сякаш се канеше някоя нощ да обере къщата. Имаше късмет, че баща ми бе на обиколка в планината. Толкова бях погълната от усилието да не зяпна след Емил с широко отворена уста, че почти не забелязах как Рен пристъпи до мен и ме целуна по челото.

— Радвам се да те видя — прошепна и улови ръката ми.

Измърморих някакъв поздрав, все още загледана в баща му. Никога досега не бях срещала Емил Ларош. Преди ние да започнем да излизаме заедно, двете глутници гледаха пътищата им да не се пресичат. Бащата на Рен изобщо не приличаше на сина си. Докато Рен беше силен и строен, Емил беше нисък и набит, с яки мускули, които сякаш напираха да скъсат тесните му дрехи. За разлика от Рен, който имаше тъмна коса и оловносиви очи, косата на баща му приличаше на сламена рогозка, а бледите му очи бяха с цвета на замръзнал поток.

— Наоми! — излая той, когато видя майка ми. — Ти си истинска радост за очите!

— Емил — отвърна майка ми, като сведе поглед. — Да ти предложа нещо за пиене?

— Стига да е по-силно от това тук — той посочи чая на масата.

— Разбира се — отвърна майка ми и се запъти към кухнята.

— За мен също — провикна се Ефрон след нея, преди да се усмихне на Емил. — Браво на теб.

— Моля, няма защо — Емил се облегна на стената до Ефрон. — Добър вечер, господарке, млади господарю.

— Благодаря ти, че дойде, Емил — отвърна Лумин, докато разбъркваше чая си. — Давам си сметка, че подобна среща е нещо невиждано досега.

В този миг майка ми се върна, носейки питиета за Емил и Ефрон. Погледът й обходи стаята и тя сви устни.

— Ще донеса още столове.

— Няма ли да седнеш на скута ми? — попита Емил и изпразни чашата си на един дъх.

Изгледах го, без да мога да повярвам на ушите си, ала Ефрон се разсмя от сърце и дори Лоуган изхихика тихичко. Лумин сви неодобрително устни, но продължи да отпива от чая си, без да каже нищо.

— Най-добре да донеса бутилката — промърмори майка ми, когато Емил бутна празната си чаша в ръцете й, и се върна в кухнята.

С моя помощ двете пренесохме кухненските столове в хола, след което се настаних близо до Рен, чудейки се какво, по дяволите, става.

— Жалко, че Стивън го няма — започна Лумин.

— Да, истинско безобразие — изсумтя Емил и се разположи в един от столовете. — Минаха няколко години, откакто не сме му удряли една хубава битка.

— По-полека, приятелю — намеси се Ефрон. — Ще имаме нужда и от двете глутници, така че ще ти се наложи да забравиш предразсъдъците си.