Вещерът

Появиха се две малки стръкчета синчец.

– Прекрасно – каза Цагаглалал. – Сега го направи още веднъж. Виж ги ясно.

Представи си ги. Създай ги с въображението си.

Софи се съсредоточи. Знаеше как изглежда синчецът. Виждаше го ясно в ума си.

– Представи си, че тревата се превръща в синчец. Промени я в главата си...

накарай я да се промени... вярвай, че ще се промени. Трябва да вярваш, Софи

Нюман. Ще ти е нужна вяра, за да оцелееш.

Софи кимна. Твърдо вярваше, че сега тревата е покрита със синчец.

И когато отвори очи, така и беше.

Цагаглалал плесна радостно с ръце.

– Виждаш ли? Трябваше ти само малко вяра.

– Но това Земна магия ли е? – попита Софи.

– Това е тайната на всяка магия. Ако можеш да си представиш нещо, да го видиш

ясно и ако аурата ти, твоето ки, е достатъчно силна, ще го постигнеш.

Цагаглалал се опита да стане. Софи скочи леко на крака и помогна на старата

жена.

– А сега защо не изтичаш до къщата да се преоблечеш. Сложи си дебели джинси

и туристически обувки, и си вземи нещо топло.

– Къде ще ходя?

– Да видиш брат си – каза Цагаглалал.

Нищо не би могло да прозвучи по-добре за Софи в този момент. Тя целуна бързо

леля си по бузата, преди да се втурне през градината.

– И не мисля, че това ще е радостна среща – промърмори Цагаглалал.

Глава петдесет и първа

Прометей посочи право напред към една блестяща кристална кула, издигаща се

от морето.

– Ето къде отиваме.

Паламед се извърна да погледне към флотата от вимани, която ги следваше.

Вражеските кораби бяха станали по-предпазливи, откакто загубиха три машини от

мегалодоните, и се държаха на разстояние, задоволявайки се с това да следват

рукмата към нейната цел.

– Кулата е под атака – рече Скатах и се приведе напред в седалката си да види

по-добре.

Във въздуха над кулата висеше голяма триъгълна рукма вимана. Дълги въжета

се спускаха от нея към една площадка близо до върха, където самотен брониран

воин с меч и бойна брадва отбраняваше една отворена врата. Дузина виещи анпу

го нападаха с назъбени копия и смъртоносни копеши, а поне десет други лежаха

проснати около него. Сред вихрушка от стомана той изблъска още един от

площадката и онзи полетя към кипналата вода долу. И макар че оръжията на мъжа

бяха потъмнели от кръвта на съществата, собствената му сива броня бе напукана,

разсечена и почервеняла от кръв. Един анпу се появи на вратата на рукма

виманата и изстреля тонбогири надолу към воина. Той се приведе и металните

топки се удариха в кристалната стена сред рой от сини искри, а по земята около

него плъзнаха дълбоки бели пукнатини.

– Ето това се казва воин – рече с възхита Паламед.

– Няма по-добър от него – съгласи се Прометей. – Дръж се, стари приятелю –

промълви той тихо, – идваме.

Един едър анпу с огромна закривена сабя замахна към воина в сиво, улучи го