Прозрение

— Него ли преследваш? — попита задъхано София.

Ецио се наведе напред, стиснал юздите.

— Да. Настигаме ги! Дръж се!

Ахмед също ги беше забелязал. Надвеси се през прозореца и извика:

— Дойде да ме изпратиш, нали?

Двамата мъже върху външните задни седалки на колесницата се бяха извърнали назад. Опитваха се да запазят равновесие, прицелвайки се с арбалетите си в Ецио и София.

— Убийте ги! — нареди им Ахмед. — Веднага!

Но Ецио пришпори конете напред и скоро се изравни с колесницата на Ахмед. В отговор колесничарят на Ахмед свърна към тях и ги блъсна. Нито едно от превозните средства не се прекатури, но Ецио и София отскочиха рязко настрани. Тя успя да се улови за парапета до седалката, но той излетя от колесницата. В последния момент успя да сграбчи въжето за багаж, завързано за горната й част. Усети как се строполява върху пътя и как собствената му колесница го повлича зад себе си. Конете препускаха бясно, макар че София бе уловила поводите и се опитваше да обуздае впряга.

„Започва да ми става навик“, помисли си Ецио мрачно, мъчейки се да се издърпа нагоре по въжето. Колесницата обаче зави и той излетя от пътя, като едва не се блъсна в чворесто дърво край канавката. Не изпусна въжето, но осъзна, че при тази скорост не може да се набере по него. Стисна зъби, хвана го само с една ръка, а с другата бръкна в раницата и извади парашута. Силният въздушен поток го разтвори и катарамата, с която беше прикрепен към раницата, не поддаде.

Ецио усети как се издига нагоре и лети зад колесницата, която отново беше изостанала зад колесницата на Ахмед. Сега му беше по-лесно да се спусне надолу по въжето, макар да се бореше срещу силата на вятъра. Най-после, когато наближи достатъчно, той извади куката, изви ръка назад и преряза вървите на парашута. Приземи се с трясък на седалката до София.

— Господ явно те закриля — каза тя.

— Успяла си да овладееш конете. Малцина на твое място биха се справили — отвърна й задъхано Ецио. — Сигурно Господ закриля и теб. — Забеляза кръв по роклята й. — Ранена ли си?

— Драскотина. Когато се блъснах в парапета.

— Дръж се!

— Старая се!

— Искаш ли да поема юздите?

— Не смея да ги пусна.

Отново настигаха Ахмед.

— Решимостта ви щеше да е забележителна… ако не беше толкова вбесяваща! — извика им той.

Очевидно опасното надбягване не беше помрачило вежливостта му.

Препускаха към село, където беше разположен взвод османски войници, охраняващи пътя към града. Той беше блокиран, но бариерата беше вдигната.

— Спрете ги! — изрева Ахмед, когато колесницата му профуча край смаяните войници. — Опитват се да убият принца ви!

Войниците припряно заспускаха бариерата, но София продължи бясно напред. Пречупи бариерата и разпръсна войниците като пилци.

— Съжалявам! — извика тя и събори цяла редица пазарски сергии, които се редяха на главната улица.