Сразени ангели

— Въпросът е спорен. Кемп заимства доста от квелизма. — Взех мундщука на наргилето и го захапах. Димът удари в дробовете като студен вятър. Закашлях се и изплюх мундщука. — А и цитатът ти е боклук. Неоквелистка измишльотина.

Това предизвика малка буря.

— О, я стига…

— Какво?

— Казала го е на смъртно легло, за Бога!

— Шнайдер, тя никога не е умирала.

— Ето това — вдигна пръст Дьопре — наричам истинска вяра.

— Добре де, никой от нас не я е виждал да умира. Просто е изчезнала. Човек не произнася речи на смъртното си легло, след като не е умрял.

— Може да е било прощално слово.

— Прощално, предсмъртно — глупости! — надигнах се. Ако искате цитати, ще ви засипя с тях.

— Дааа!

— Хайдеее!

Те се отдръпнаха да ми направят място.

Изкашлях се.

— „Няма на кого да давам сметка…“ — е казала тя. Това е от „Дневник на кампанията“, не някакви глупости, уж изречени на предсмъртния одър. Малко преди това отстъпили от Милспорт, косени от техните микробомбардировачи, а правителството на Харланов свят дънело ефира със закани, че скоро Господ Бог ще я призове, за да й поиска сметка. А тя отвърнала: „Няма на кого да давам сметка, най-малкото на Господ Бог. Като всички тирани и той не заслужава дори слюнката, която ще изгубя, за да му отговарям. Сделката, която сключих с него, е безкрайно простичка — аз няма да му търся сметка и той ще ми отвърне със същото.“ Точно това са й думите.

Ръкоплясканията им бяха като плясък на птичи криле.

Огледах лицата им, търсейки ирония и насмешка. За Хансен речта ми изглежда значеше нещо. Имаше замислен вид, захапал лулата. Шнайдер пляскаше и подсвиркваше, но очевидно се наслаждаваше на шоуто. Крюкшенк ми мяташе подканящи погледи. Лицето на Дьопре оставаше неразгадаемо.

— Кажи някое стихотворение — рече той тихо.

— Да! — подкрепи го Шнайдер. — Искаме военна балада.

Кой знае защо изведнъж си спомних площадката за разходки на орбиталната болница. Луманако, Куок и Мунхарто, събрани около мен, с превързани рани. Никой от тях не ме винеше. Законът на вълчата глутница.

— Никога не съм изучавал поезията й — излъгах и се облегнах на перилата, за да скрия лицето си. Пожарищата на далечния полуостров вече гаснеха. Погледах ги известно време и преместих поглед към въгленчето на пурата в ръката ми.

— Този квелизъм май пуска доста дълбоки корени — пошушна ми в ухото Крюкшенк, която незабелязано бе застанала до мен. — Сериозно ли си от Харланов свят?

— Сериозно. Защо питаш?

— Просто така.

— Крюкшенк, тя е била смахната. Вероятно е причинила повече истинска смърт, отколкото всички войници на Протектората, взети заедно.

— Впечатляващо.

Погледнах я и не можах да сдържа усмивката си.