Разнищи ме

Такова е чувството.

Никой не проговаря. Никой не помръдва. Всички се взират.

В мен.

В Адам.

В Адам, втренчил поглед в мен.

Очите му са огромни, мигат прекалено бързо, по лицето му преминават недоумение и гняв, и болка, и пак недоумение, толкова много недоумение, и капка обида, капка подозрение, и още толкова много недоумение, и още доза болка, и аз зяпам като риба, докато секундите отмират.

Ще ми се да каже нещо. Да ми отправи поне въпрос или укор, или искане, но той мълчи, само ме изучава с втренчен поглед, и виждам как светлината угасва в очите му, как гневът отстъпва място на болката и страшно чувство на нереалност, и той сяда на мястото си.

Не поглежда към мен.

— Адам…

Става. Става. Става и се втурва към вратата, а аз едва се изправям на крака и хуквам след него, и чувам как хаосът избухва зад мен, тълпата отново се потапя в гняв, и едва не се забивам в него, ахвам, а той се завърта и казва:

— Не разбирам. — Очите му са толкова наранени, толкова дълбоки, толкова сини.

— Адам, аз…

— Докосвал те е. — Не е въпрос. Не смее да ме погледне в очите и изглежда почти засрамен от следващите си думи. — Докосвал е кожата ти.

Да беше само това. Да беше толкова просто. Да можех да прочистя кръвта си и да прогоня Уорнър от главата си… и защо съм толкова объркана?

— Джулиет.

— Да — казвам и едва помръдвам устни. Отговорът на не-въпроса му е "да".

Адам докосва с пръсти устните си, вдига поглед, извръща го, издава странен звук на почуда.

— Кога?

Казвам му.

Казвам му кога се е случило, как е започнало всичко, казвам му, че съм била облечена в една от роклите, които Уорнър ме караше да нося, как се е борил да ме спре, преди да изскоча от прозореца, как ръката му се е допряла до крака ми, как ме е докоснал и не му е станало нищо.

Казвам му как умишлено съм си втълпявала, че е било просто плод на въображението ми, докато Уорнър не ни спипа отново.

Не му казвам, че Уорнър ми е казал, че му липсвам, че ме обича, не му казвам, че ме е целунал, че ме е целунал с толкова необуздана, безразсъдна страст. Не му казвам как съм отвърнала на целувката му, за да пъхна ръце под палтото му и да докопам пистолета във вътрешния му джоб. Не му казвам, че бях изненадана, шокирана дори от чувството да съм в обятията му, и че отритнах това странно чувство, защото мразех Уорнър, защото бях толкова ужасена от факта, че бе прострелял Адам, че исках да го убия.

Адам знае единствено, че почти успях. Че почти убих Уорнър.

А сега Адам мига насреща ми, смила думите ми, не подозира какво скривам от него.

Наистина съм чудовище.