Аленото цвете и бялото

— Баща ми продължава да се радва на желязно здраве. Що се отнася до Уилям, не знам какво го е прихванало.

Госпожа Фокс се усмихва. Дълбоките и непримирими различия между Хенри и брат му за нея са източник на тайно задоволство.

— Колко извънредно неочаквано — отбелязва тя. — Винаги съм считала брат ви за човек, способен да кове планове, но не и да ги изпълнява.

Хенри отново се изчервява при мисълта, че е роднина на безделник и нехранимайко. Пък и какво е постигнал самият той, Хенри, в живота си? Дали госпожа Фокс не бръчка нос и при мисълта за него, защото все още не е поел бъдещето си в свои ръце? (И защо хората постоянно повтарят, че носът й бил дълъг? Това е идеалната дължина за нейното лице!).

Тя стои все така облегната на портичката, отметнала назад глава, притворила очи — толкова близо до него, че той чува дишането й, вижда как дъхът излиза през разтворените й устни. Той си позволява една фантазия, въпреки че се презира, задето фантазира, но въпреки всичко си го позволява. Представя си, че е станал викарий, и че копае плодородната, тъмна пръст в градината на свещеническия дом, а Емелин стои до него, позлатена от слънчевите лъчи, стиснала една фиданка, готова да я посади в изкопаната от него дупка. „Кажи кога“, казва Емелин.

Той си налага с усилие да се откъсне от тези блажени мечти и се съсредоточава върху действителността. Настроението на госпожа Фокс се е променило. Тя вече не изглежда толкова оживена, има дори малко потиснат вид. Обикновена смяна на изражения, повтаряла се безброй пъти в историята на човечеството, но въпреки това тя кара сърцето му да се свие.

— Изглеждате тъжна — казва той най-сетне.

— О, Хенри — казва тя с въздишка, — никой не може да спре това, което вече е започнало — вие също съзнавате това, нали?

— К-какво е започнало?

— Ходът на прогреса. Триумфът на машините. Всички ние пътуваме с бързия влак към двайсетото столетие. Миналото не може да бъде върнато.

Хенри обмисля това за миг, но установява, че като абстрактни понятия миналото и бъдещето го интересуват еднакво слабо. Само две неща се открояват ясно в съзнанието му: мечтите за това как прекопава градината заедно с госпожа Фокс и страстното желание да пропъди тъгата от духа й.

— Миналото не се състои само от пасища незастроени, но и от норми на поведение — отбелязва той и допълва, смутен от неволната рима: — Не считате ли, че ако желаем, можем да продължим да ги спазваме?

— О, би било много приятно да сме убедени в това. Но съвременният свят подлага почтеността на изкушения, Хенри — и то по всевъзможни начини.