Наследникът

— Това ли беше внукът ми?

— Не — отговори Янус с лека досада. — Не знам кое е това момче, но образът му често се появява, когато си мисля за Ланс Де Феро. Подозирам, че съдбите им са обвързани, но как — това все още е тайна за мен. Извинявайте, граф Медлер, налага се да повторим.

Повторното докосване на ръката му мигновено породи ново видение. Този път графът се озова в сигнална кула, стърчаща над гол скалист хребет. По хълмистата местност далече долу на запад гаснеха сетните лъчи на залеза, откъм изток прииждаше нощ и там се тъмнееше кръгло езеро в средата на обширен кратер. Алекс се опита да разпознае мястото, но такива места имаше хиляди на Селена. Това бе една от най-разпространените географски формации — пръстеновидна планина с възвишение по средата, най-често превърнато в остров от изобилните води на утринното топене и вечерните дъждове.

Както всички подобни кули, и тази имаше четири прозореца, ориентирани към четирите посоки на света. До западния седеше болезнено слаб монах с изпито лице, облечен в традиционното черно расо и с бяла качулка на Магедонисткия орден. Облакътен на перваза, той се взираше в далечината тъй съсредоточено, че Алекс неволно се усмихна, като си спомни думите от старата приказка: „Сестричке Ан, виждаш ли някого на пътя?“.

Внезапно монахът извърна глава. От квадратния отвор на пода се подаде чорлавата глава на тринайсет-четиринайсетгодишно момче. То пъргаво се изкатери горе и монахът с усмивка му махна с ръка.

— Здравейте, ратник Гозамбо — поздрави момчето.

Алекс го гледаше със затаен дъх. За пръв път виждаше внука си и от пръв поглед момчето му се стори грозновато — с дълга провиснала коса, леко прегърбена стойка и вехти конопени дрешки. Но като се взря в лицето му, изведнъж забеляза удивителна прилика със стария херцог Ларс. Същата масивна челюст, същият прав, тънък нос, същите надвиснали вежди, издаващи характерното за рода Де Феро упорство.

— Здравей, Ланс — отвърна монахът. — Радвам се да те видя. Повечето момчета престават да идват насам, щом се понаучат на четмо и писмо. Но за теб винаги съм имал надежди…

Видението трепна и изчезна. Алекс отново седеше в сумрачната стая и гледаше как ръката на Червената маска бавно се отдръпва от неговата.

Мълчанието между двамата събеседници се разтегли докато стана непоносимо. Накрая графът облиза устни и проговори с усилие:

— Значи това е моят внук Ланс Де Феро?

— Да — кимна човекът отсреща и пак замълча.

— И вие искате да се откажа от него за още четири години?

— Нищо не мога да ви наредя, графе. Каквото и да си мислите, спрямо вас аз съм безсилен, защото сте един от много малкото ми истински съюзници. След четири години аз ще се нуждая от вас и вие от мен. Мога само да ви моля: ако успеете в своите търсения на момчето — а аз не се съмнявам, че отсега нататък ще го търсите още по-упорито — в името на всичко свято стойте настрани. Не рискувайте да привлечете вниманието към него, това ще го погуби. Когато му дойде времето, съдбата сама ще ви събере. А дотогава се задоволете с мисълта, че Ланс е щастлив. И… се гответе за война.

— Боя се, че ме надценявате — възрази Алекс. — Не съм нито владетел, нито генерал. От мен най-много да излезе добър полеви командир, а и това не е особено сигурно.

— Вие пък се подценявате, графе. Нима не сте пребродили цяла Селена на длъж и шир? Нима не познавате теранските и селенските морета като собствения си джоб? Нима нямате връзки във всяко пристанище и което е особено важно — във всяко пустинно племе от обратната страна на Селена? И накрая, нима нямате достъп до могъществото на търговската империя Де Феро?

— Какъв достъп? — въздъхна Алекс. — Империята е на Грималда. Честно казано, към нея трябваше да се обърнете. С нейното приказно богатство би ви била далеч по-полезна.

— Богатството е като слама — поклати глава Червената маска. — Първите вихри на войната ще го отвеят, първите пламъци ще го изпепелят. А има и още една причина да не се обърна към нея. Вярвате ли, че тя би изтърпяла четири години, без да прегърне внука си? Дори ако знае, че с това ще го обрече на смъртна заплаха?

Алекс не отговори.

— Няма, нали? — продължи Червената маска след кратко мълчание. — В това отношение жените са свирепи и непреклонни като самките на дългозъба. Затова се обърнах към вас и мисля, че всичко си казахме. Няма повече да ви отегчавам с моята словоохотливост. До нови срещи, графе. Желая ви всичко най-хубаво… и се гответе за най-лошото.

Той стана и леко се поклони. Разговорът беше приключил.