Водосрез

— Не. Нека да погледна!

Каза го със заповеден тон. Анхела се предаде. Смъкна якето си. Луси смукна въздух през зъби.

— Също и ризата.

Той простена, но ѝ позволи да му смъкне тениската.

Журната плъзна очи по гърдите му — по белезите и татуировките.

— Бил си в банда?

— Преди много време… — той сви рамене и пак простена. — Преди да се хвана на работа за Кейс. Преди да стигна до Невада.

Луси съсредоточи вниманието си върху рамото му.

— Якето е поело по-голямата част от удара. Но кожата ти изглежда, все едно са я прекарали през месомелачка.

— Хулио обича чопърите. Куршуми, които се взривяват. Не са добри срещу защита обаче.

— Радвай се, че якето ти е балистично.

— Върви в комплект с работата.

— В много престрелки ли се забъркваш?

— Не и ако мога да ги избягна — изсмя се Анхела. — Оръжията имат навика да убиват.

Луси се намръщи.

— Тук вътре има много шрапнели… — върна се да порови в кухненските шкафове и се появи с бутилка текила и нож.

Анхела направи гримаса.

— Какво? — предизвика го тя. — Искаш ли да идем в болница? Да видим как ще им хареса на ченгетата от Финикс раната ти?

Той се предаде.

Луси беше ефикасна. Режеше, боцкаше и ръчкаше. Изля текила върху раната, а той стисна зъби и го понесе. Тя не му се извини за това, което правеше, нито пък го обърна на показно. Просто дълбаеше, сякаш разкопките в рамото на ранен с огнестрелно оръжие не са по-различно нещо от бърсането на масата след вечеря.

Добра беше. Анхела я гледаше как се врязва в накъсаното месо на рамото му, свъсила съсредоточено вежди и с втренчени в задачата сиви очи.

— Много опит ли имаш с куршуми? — попита.

— Имам малко. Навремето в един бар стреляхме по койоти. След това слизахме да ги дерем.

— Койоти ли?

— От косматия вид.

— Вадила си куршумите от застреляните от теб животни?

— Не. Това го правех за един приятел. Мой познат фотограф се остави да го прострелят няколко пъти. Остана заклещен насред едно клане, когато стрелците се върнаха за втори откос…

— Фотографът, с когото беше в моргата.

— Добра памет имаш. Да. Тимо… — ножът се заби дълбоко. Анхела изсъска. Луси вдигна очи. — Извинявай.

— Не се оплаквах.

Тя лекичко се ухили при тези му думи:

— Корав пич си, а?

— Трябва да съм корав. Влиза в базовата подготовка на водосрезите.

— Мислех си, че водосрези не съществуват.

— Така си е — Анхела стисна зъби срещу болката. — Ние сме мираж.

— Плод на въображението на Финикс — промърмори Луси.

Той не можеше да се сдържи да не я хареса. Имаше нещо специално в ефикасността ѝ, в липсата на глупости. Повечето хора в момента просто щяха да са загубили и ума, и дума, ако са преживели онова, през което беше минала, а тя беше станала от стола на мъченията и се беше върнала в играта.

Луси огледа преценяващо раната му. Анхела си каза, че най-много му харесват очите ѝ. Все му се искаше да ги обърне към него. Искаше да потърси разпознаването, което беше сигурен, че ще види в тях.