Убийте Райм [calibre 2.47.0]

— Добре, представи си, че седи на стола. Облечен е с доб­ре изгладени панталони и риза с колосана яка, чете книга. Става ли?

— Добре.

— Оставя книгата...

— Не, първо... такова... отбелязва докъде е стигнал. Има­ше тонове картончета за отбелязване. Колекционираше ги. Със сестра ми винаги му подарявахме по някое за Коледа.

— Добре, отбелязва мястото, до което е стигнал, и оставя книгата. Поглежда те. Сега имаш възможност да му кажеш нещо. Какво искаш да му кажеш?

Той вдигна рамене и поклати глава. Огледа се нервно, ся­каш се е сетил, че трябва да свърши нещо.

— Да помислим за нещо, което искаш да му кажеш. За някаква беля например. Нещо, за което се чувстваш гузен. Има ли нещо такова?

Момчето търкаше нервно ръце и пукаше с кокалчета.

— Говори му, Гарет.

— Добре, сетих се нещо.

— Какво?

— Ами, онази нощ... когато загинаха.

Сакс потрепери. Осъзна, че е стигнала прекалено далеч. Запита се дали да не се откаже.

— Какво за онази нощ? Искаш да говориш с баща си за онази нощ, така ли?

Той кимна:

— Бяха в колата и се канеха да тръгнат за ресторанта. Беше сряда. Всяка сряда вечеряхме в „Бениганс“. Правят стра­хотни печени крилца. Аз си поръчвах печени крилца, картофки и кола. Кей, сестра ми, взимаше пържен лук. Аз ѝ да­вах половината картофки, а тя - половината лук. После рису­вахме върху празните чинии с кетчуп.

Беше блед като платно. В очите му се четеше болка. Сър­цето ѝ се сви.

— Какво си спомняш от онази нощ?

— Бях пред къщата, на алеята. Те седяха в колата, татко, мама и сестра ми. Канеха се да тръгнат за ресторанта. И... - той преглътна - искаха да тръгнат без мен.

— Наистина ли?

— Бях закъснял. Ходих в гората на Блакуотър Ландинг и бях загубил представа за времето. Тичах, за да стигна навре­ме, но татко не искаше да ме пусне в колата. Сигурно е бил бесен, че съм закъснял. Толкова исках да стигна навреме! Треперех от студ. Прозорците на колата бяха заскрежени, но те не искаха да ме пуснат вътре.

— Може би баща ти не те е видял от скрежа.

— О, не, видя ме! Бях застанал от неговата страна и тро­пах на стъклото. Той ме видя, но не пожела да отвори. Скара ми се. Помислих си: „Той е бесен и ще ме остави на студа. Тази вечер няма да ям крилца и картофки. Няма да вечерям със семейството си.“

Сълзите рукнаха неудържимо.

Прииска ѝ се да постави ръка на рамото му.

Кимна към стола.

— Продължавай. Говори на баща си. Какво искаш да му кажеш?

Той я погледна, но тя посочи стола. Най-сетне Гарет се обърна към него:

— Студено ми е. Искам да вляза в колата. Защо не ме пуска?

— Не, говори на него. Представи си, че е пред теб.

„Също както когато Райм ме кара да си представя, че съм престъпникът.“

Тогава ѝ беше страшно неприятно и тя съчувстваше на момчето. Въпреки това настоя:

— Кажи го на него. Кажи го на баща си.

Гарет погледна смутено стария стол:

— Аз...

— Давай, Гарет - прошепна тя. - Няма страшно. Аз ще те пазя. Говори му!