Вина
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #2
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Весела Люцканова
- ISBN: 954-8453-27-4
- Переводчик: Милена Кардалева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Вина». Краткое содержание книги:
Докато процесът върви към кулминацията си, докато уликите се променят и свидетелите се дискредитират, докато Фаръл се издига до висоти, които никога не е предполагал, че може да достигне, от миналото на Духър изниква една жена. Нейната история ще промени ролята на почти всички участници в тези събития и ще даде началото на верижна реакция на истина и насилие, която ще обърне завинаги живота на много хора.
Вина не престава да смайва до последната си страница и е не само роман за престъплението и наказанието, а потресаваща драма за моралната отговорност и несигурното правосъдие, за семействата, свързани с лоялността и разделени от трагедията и предателството.
Вина е един от най-напрегнатите романи в съвременната литература — истински шедьовър.
Successful lawyer Mark Dooher has killed his wife of 20 years in order to marry a beautiful young female colleague. But suspicions of his guilt begin to tear his life apart, as the homicide chief gets closer to the truth.
— Какво става, Крейг? Страхуваш се, че общественополезният труд ще те омеша с местната измет?
— Между другото и това, да. Защо, не си съгласен ли? Ония там ще се омешат с мен, ще разберат кой съм и след това ще ме ограбят. Почакай и ще видиш. Точно така ще стане.
— Означава ли това, че подаваме жалбата?
Изинг задърпа горната си устна, потупа с пръсти по масата пред себе си.
— По дяволите — измърмори той.
— Не знаех дали да се обадя. Притеснявах се за теб.
— Винаги можеш да ми се обаждаш, Кристина. Ще ми е приятно. Но няма за какво да се притесняваш. Голямо момче съм. Ще се оправя.
— Не искам да споря с теб, но не звучиш много добре. А в събота…
— Мислех, че в събота се държах стабилно.
— Това си беше роля. Усещах го.
— Е, да. Но какво можех да направя с всички тези хора там? Не можех да се свия в някой ъгъл и да заплача, нали?
— Не. Съжалявам. Не исках…
— Знам какво си искала да кажеш, Кристина, и съм ти благодарен. Права си. Смяташ, че няма нищо, ако малко си личи. Хората не ме съдят толкова сурово сега. Така ли?
— Естествено, ти го виждаш. Усещаш тези неща.
— Но не е зле да го запомня. И много се радвам, че се обади. В такъв момент не искаш… не искаш да досаждаш на приятелите си. Къщата взе да става доста голяма…
— Марк?
— Тук съм. Мисля си да взема да я продам тази проклета сграда.
— На твое място не бих взимала такива решения сега. Дай си малко време.
— За какво?
— Да се изяснят нещата.
— Те и сега са достатъчно ясни. Май това е проблемът. Всичко е кристално ясно. И така ще бъде занапред.
— Времето лекува, Марк. Ще видиш.
— Добре.
— Съжалявам. Не казвам, че сега не е ужасно.
— Не, разбирам, няма нищо. Виж, не ставам много за разговори напоследък. И съм ти благодарен, че ми се обади. Наистина. След няколко дни ще съм в офиса. Ще се видим ли там?
— Разбира се.
— Добре тогава. Пази се.
Тя внимателно остави слушалката и се загледа в колите, които минаваха покрай прозореца. След това отново я вдигна и натисна бутона за повторно набиране на номера.
— Пак съм аз.
Учуден смях, прекрасен за слушане.
— Как я караш напоследък?
— Бях безчувствена.
— Никак даже.
— Повече, отколкото ми се иска. Не знам какво чувстваш, освен болката, Марк. Глупаво е да се казва, че времето лекува. Може би времето нищо няма да направи. Исках само да ти кажа, че ако имаш желание да си поговориш с някого, аз съм насреща. Само това.
Той не отговори веднага, а когато го направи, гласът му бе дрезгав от потиснати чувства.
— Страхотна си. Благодаря.
Когато Фаръл разбра, че делото със СПИН застраховките ще му отнеме по-голямата част от деня, той се обади и помоли брата на Сам да ѝ предаде, че ще я вземе на връщане и могат да вечерят някъде.
Лари и Сали живееха над Туин Пийкс в пищна къща във викториански стил. Фаръл не бе изкачил и половината стълби към верандата, когато входната врата се отвори. Сам затръшна вратата след себе си и тръгна към него.
— Трябва да поговорим — заяви тя. — Къде се губиш?
— Значи чакай да си изясня — каза той. — Някаква дама…
— Някаква жена, Уес.
Почва се, помисли си Фаръл.
— Добре, някаква жена идва на работното ти място и ти разказва някаква история…
— Не беше история, а истината.
Той спря. Сам направи още няколко крачки.
— Виж сега — вдигна ръка Фаръл. — Аз се опитвам да довърша едно изречение. След това и ти можеш да кажеш едно. Искаш ли?
— Не е необходимо да ми се зъбиш.
— Не ти се зъбя. Мъча се да отговоря в цели изречения на темата, която се опитваме да обсъдим. Сега. Тази жена ти казва, че преди двайсет и няколко години излязла на среща с Марк Духър, завела го в апартамента си и го напила, а след това той я изнасилил.
— И заплашил да я убие.
— Да бе. И това също. И по тази причина, ако е вярно…
— Вярно е.
— Ако е вярно, трябва да изоставя приятеля си, когото познавам цял живот и за когото ти сега вярваш, че е убиец. Така ли излиза?
— Така.
— Убил е съпругата си, защото се предполага, че е изнасилил тази жена?
— Уес, не ми се прави на адвокат. Не се предполага, че е изнасилил жената. Наистина го е направил.
— Не, чакай малко. Тя го е поканила в апартамента си, затрупала го е с питиета, започнала е да му се сваля…
— И след това му е казала да спре, а той не е спрял. — Гледаше го с онзи поглед — очите ѝ бяха сурови и предизвикателни. — Това е изнасилване.
— Ex post facto.