Късните новини
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #21
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Минка Златанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Късните новини». Краткое содержание книги:
Значи какво каза капитанът: състезателят е карал Малахов към болницата, тоест известно време полковникът е лежал в колата му. Какво може да се извлече от тоя факт? Поне нещичко? Някакви следи за мястото, където е ловувал? Хм… Едва ли. Пък и не е бил в състояние да каже каквото и да било. Пак добре, че са успели да разпитат младежа, без да чакат следващия ден, който се е оказал последният в живота му. Той е твърдял, че Малахов нищо не е могъл да му каже. Това е напълно допустимо. Но за Ярцев е било без значение — могъл, не могъл…
Родителите на състезателя живееха в хубава двуетажна къща, построена съвсем наскоро от доходите на сина. Вкъщи си беше само по-малката му сестра, нацупена и червенокоса госпожичка, тийнейджърка на около четиринайсет години. „Най-важното е да говоря на «ви» с тая сополанка“ — съобрази навреме Турецки.
Сополанката разцъфтя от удоволствие. И буквално за пет минути успя да разкаже цялото си житие-битие, а също така да го осведоми за баща си — известен скулптор, и за майка си — никому неизвестна домакиня. И за брат си, че от дете се измъквал от родителската опека, с което сега будеше у нея искрено възхищение.
— Какво са автомобилните състезания? Нито спорт, нито изкуство, не са и работа в общоприетия смисъл на думата — излагаше своите разбирания госпожичката. — Изобщо за какъв дявол му трябваше да върти геврека? Ето, татко цял живот скромно се вози на автобус и всички ще надживее. А мама, кажи-речи, не си подава носа от къщи, защото работилницата на татко е тука и той непрекъснато я кара да му позира. Виждали ли сте нашата художествена галерия? Жалко. Там мама е в десетки варианти от гипс и бронз. Това е.
— Ще ми позволите ли да погледна колата? — галантно попита Турецки.
Слязоха с асансьор в подземния гараж. Госпожичката отвори вратата и пред очите на Турецки се разкри кошмарна гледка. В предната си част колата беше ужасно смачкана, но от задните врати нататък беше сравнително запазена.
— Допреди два дни баща ми имаше шантавата идея да я направи паметник на Витка. Представяте ли си какъв кошмар? Купчина старо желязо за паметник? Но, слава богу, мама го отказа. Сега ще я ремонтира. По-евтино обаче ще му излезе, ако купи нова.
Турецки надникна в купето. Тапицерията на шофьорската седалка беше отпрана.
— Цялата беше в кръв — охотно обясни сестрата на загиналия.
Нишата за касетофона беше празна.
— Тоя ден тъкмо отиваше да го прибере от ремонт — отново подсказа госпожичката.
— Да не би във фирма „Светлина“?
— Не знам, ще ви излъжа.
Той машинално отвори жабката и потършува из нея — беше празна. Макар че не, пръстите му закачиха някакво кожено калъфче. Турецки го извади. Вътре имаше автоматична писалка „Паркер“ със златно перо. Не по-малко от сто долара, както прецени на око.
— Тая писалка на брат ви ли е, как мислите?
— Шегувате ли се? Витка невинаги можеше да напише правилно дори името си.
Турецки повъртя калъфчето в ръце и забеляза на него търговско етикетче. Я виж, ГУМ, Държавен универсален магазин, словосъчетание, което се асоциира само с един град в света. Прибра калъфчето в джоба си.
— Ще взема писалката, после ще съставим протокол за конфискацията. Кога за последен път е бил брат ви в Москва?
— Преди половин година, не по-малко — отговори момичето, без да се замисли.
Твърде съмнително е такава вещ да стои половин година в колата, дори да е била купена за подарък. Пък и нали вдовицата на Малахов спомена, че мъжът й не можел да търпи химикалките и пишел само с мастило. Значи има голяма вероятност паркерът да е изпаднал от джоба на Малахов, а по-късно младежът да го е забелязал. После е успял да се обади в дома на Малахови и да каже, че иска да предаде нещо. Разбира се, че той е звънял с намерение да върне писалката. Паркерите не се търкалят ей тъй на по пътищата. Хората ги намират в колите. Но как трябва да се разбира „антипатията“ на Малахов към „вещоманията“?
„Дръж се добродушно…“
Редникът от артилерийския полк Вася Симонов беше „заек“. С други думи, бе започнал вторите шест месеца от военната си служба, които всъщност бяха най-тежкият период от недългия му живот изобщо, и от военния — по-конкретно. Но още цели пет месеца го деляха от онзи сладък живот, според армейските понятия, който беше осигурен за всеки уважаващ себе си „черпак“, ще рече — воин, който мъжествено е преодолял бремето и лишенията на военната служба в продължение на цяла година. С какво се занимаваше „черпакът“? Следеше „заека“ добросъвестно да изпълнява задълженията на трима-четирима души, за да върви добре службата, докато междувременно „старият“ — категория с половин година по-висока от „черпака“ — спокойно си почива, а „дембелът“ — най-висшето стъпало в йерархията — се готви за връщане в родния край…